Сряда, 20 Октомври 2021
„На гроба ми изникна щат цветя — това са мойте песни недопети…”

„На гроба ми изникна щат цветя — това са мойте песни недопети…”

152 години от рождението на Пенчо Славейков – поетът, който издигна българската литература до най-високите върхове на Европа

Вървиме ний самотни на светът,
звезди световни, всяка своя път;
един за други в тайна желба креем,
един за друг — и отчуждени греем:

ти с дивното вълшебство на плътта,
аз с висший бяс душевен — гордостта.
Светът ни гледа в нямо изумлене —
и се чужди от тебе и от мене.

И ний вървим самотни на светът.
Дано не се присрещнем някой път!
Съединени, ний ще угаснеем...
За нас самотност тряба — за да греем.

 

Алеята е пуста. Дъжд ръми.
Ръка в ръка вървехме ний сами.

Отгде се взе пък тоя дъжд! Ядовен,
разперих аз чадърът си дъждовен...

Усмивки тихи, шалав разговор;
кръстосват се, потъват взор во взор.

Ръка в ръка вървиме ние бавно...
А веч дъждат престанал е отдавно!

Полъхва ветрец; слънчицето грей,
и сякаше над нази то се смей —

че, в залиса на разговор любовен,
ний все вървиме под чадър дъждовен.

 

 

На гроба ми изникна щат цветя —
това са мойте песни недопети.

А между тях изникна ще и тя —
от хубави най-хубавото цвете...

Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитена

то упои... и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!


© Пенчо Славейков, „Сън за щастие”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)