Петък, 06 Август 2021
„ДА!” НА ЖИВОТА, „ДА!” НА БЪЛГАРИЯ

„ДА!” НА ЖИВОТА, „ДА!” НА БЪЛГАРИЯ

"Честит да си, Поете, да илядиш, Ивайло, да крепиш българското, Балабане!", пише Маргарита Петкова

„Да! Да! Да!...” Това е думата, която Ивайло Балабанов почти крещи в телефонната слушалка. И всеки неин оттенък е радостен, по-радостен, най-радостен. Това е думата, която може да произнася твърдо. Трябва да познаваш Ивайло Балабанов, най-българският поет, най-големият сред нас, да си прочел поне едно негово стихотворение, за да разбереш, че всъщност това е и най-присъщата му дума. Защото можеше и да мрънка „Нннеее...”, нали? Не, не можеше! И това никога няма да се случи, освен ако се наложи категоричното отрицание на всичко, което засяга интересите на неговата родина, обичта към приятелите и любовта на семейството си. Категоричност, която малцина имат, а още по-малцина отстояват. С цената на всичко.

Да, Ивайло Балабанов не е противоречива, а категорична личност. И като творец, и като гражданин. Той не пише своите стихотворения, затворен в кула от слонова кост, не ги пише заради самите тях, а просто защото не може да не ги напише. Често сме говорели с него за това. Всеки приличен версификатор е способен да подреди три-четири куплета, да спретне едно „квадратно” стихотворение и даже читателите да цъкат с езици пред него. Но това не е поезия. Поезията на Ивайло идва от душата му, минава през сърцето, раздирайки го с острите бодли на красивата роза, с която Бог е закичил челото му, дарявайки го с поетичния талант, и капва върху листа подобно сълза от окото на Богородица. Това не са красиви думи и естетски метафори, а истината, такава каквато я усещам не само аз. Не нижа дитирамби, нито на мен, нито на Ивайло те се харесват, не разливам елейни слова – той няма нужда от тях. Поезия, истинска поезия се случва само тогава, когато не можеш да НЕ напишеш думите й, а не когато искаш ДА ги напишеш. Много малка разлика, вярно, обаче как само си личат „творческите мъки” и как се лее стихът, написан на един дъх! И как ти спира дъхът, когато прочетеш „Принос към европейската история” или „Очи”. Давам за пример две коренно различни в жанрово отношение стихотворения – едното апотеоз на българщината, второто – апотеоз на любовта. Диапазонът в поезията на Ивайло е от полюс до полюс и той се мята между тях, омесва хляб за душите ни от земна кал и звезден прах, от глътка жива вода на родопски извор и шепа градска печал. И всичко това с простички думи, които всеки от нас изрича в ежедневието си, без помпозности и финтифлюшки, без неразбираем „модернизъм” и мания за богоизбраност. Защото е ПРИЗВАН. И ако осъмва над стих, то е защото не може да заспи, преди да го напише, а не защото според някаква измислена традиция, поетите творят нощем. Истинският поет, както вече казах, пише само тогава, когато трябва. Когато Господ му диктува.

Говоря ви за човека Ивайло Балабанов, който е неотделим от поета Ивайло Балабанов.

Вървим с него по „Раковска” в почивката на един от конгресите на Съюза на българските писатели. Говорим си за „нещата от живота”, за семействата си, за новородения му син Димитър... Ивайло е сложил длан на гърба ми (дланта му е голяма, покрива почти цялата ми лява плешка, изобщо с ръст и талант той абсолютно оправдава значението на фамилията си: „балабан” по неговия край е нарицателно за едър мъж) и някак си между другото ми казва: „Държа си ръката така, за да могат стрелите и куршумите, с които те замерят зложелателите, да се забиват в нея, а не в сърцето ти. За това са приятелите. И когато умра, на гърба ти ще остане очертанието на ръката ми. Хайде да изпием по една бира за това!” Много лично и съкровено ми е, което споделям, но го правя не за да се хваля, а за да допълня представата за Човека Ивайло. Защото той на много хора пази гърбовете – и в прекия, и в преносния смисъл. А стрелите-хули, отровните куршуми-думи, ножовете, забити до дръжката-злословия, камъните на безсилието и творческата немощ остават рани и белези в ръката на Ивайло. Той поема чуждата болка върху себе си, за да я пренесе върху белия лист и да излекува душите ни. И сега чувствам тази балабанска ръка на плещите си, усещам погледа на поета над рамото ми и чувам шепота му: „Е, Марго, какво пък толкоз...” Какво толкоз ли? Всичко, Ивайло!

„Да! Да!Да!” – в слушалката, в ухото ми, в сърцето ми. Да, братко мой, да, Поете, да, Българино!
Да! Да!! Да!!!

Маргарита Петкова

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)