„Един писател би трябвало да разбива сърца и празни бутилки. Писателят би трябвало винаги да е заобиколен от красиви тъжни жени, тъжни поради ужаса, който изпитват от свободата му, и от красиви свободни жени, свободни, въпреки че са ужасени от тъгата му. Писателят винаги трябва да ви кара да се размечтавате или поне да му завиждате, или в краен случай да го съжалявате, а в останалото време да се преструва, че го прави. Писателят би трябвало винаги да е мързелив хвалипръцко, опасен егоист, фрустриран търсач на удоволствия, надрусан грандоман, готов да рискува живота си за няколко зле напечатани абзаца в някой второразреден фензин. Писателят би трябвало винаги да прилича на Хънтър С. Томпсън или на Чарлс Буковски, или на Ърнест Хемингуей, или на Джак Керуак, или на Уилям Фокнър и особено на Скот Фицджералд. Тъй като не са изобретили литературата, американците са се съсредоточили на друго: на тъй наречения look на писателя: тридневната му брада, счупената му пишеща машина, безредните му жестове, дъха му, способен да убие стадо биволи, отчаянието, което си носи през рамо, папийонката му, ухаеща на повърнато шампанско “Дом Периньон”. “Страх и омраза в Лас Вегас” е съвършена илюстрация на тази writing attitude, която Филип Бесон никога няма да овладее. Тъй като идеалното уравнение изглежда така: ирония + гняв + отчаяние + истина + лекота.“
Фредерик Бегбеде, “Първа равносметка след апокалипсиса”
AFISH.BG
