КОННИЦИ
На Ангел Каралийчев
Конници, конници, конници, кървави конници,
моя родино и пламнало родно небе,
де е народа и де е земята бунтовница,
де сме, о мое печално и равно поле!
Там изгоряха селата и пеят бесилките,
вятъра стене над пустите ниви сега,
конници идат и плаче земята родилката,
сякаш че плаче и пее, и иде смъртта.
Тъмното копие, литнало там във просторите,
свети под слънцето днеска оплискано в кръв,
греят на свода огромни, червени прозорците,
сякаш очите на божия, алена стръв.
Конници, конници – братя над бездни надвесени,
моя родино и пламнало родно небе,
вятъра иде и страшно е, майко, и весело,
пей и умира просторното равно поле!
Като учител в Истанбул (вторият вдясно)
В КРЪЧМАТА
Омръзнаха ми твойте пусти думи
омръзнал си ми много, дядо попе,
в гърдите пари като смърт куршума
и гният по хармана мойте снопи.
Преминаха на кървави кобили
другарите ми в страшни преизподни
и мрат в селата, в студ и без закрила,
разлюбени чадата ти господни.
Ракията е бяла като гибел,
но виждаш ли вън месеца огромен,
той спомня туй, което вчера имах,
и туй, което днес е кървав спомен.
Омръзнаха ми тези пусти думи,
омръзнал си ми много, дядо попе,
гори, гори, гори ей тук куршума
и вятъра развява мойте снопи.
ЛЮБОВ
Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.
И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.
И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.
Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.
Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.
© Никола Фурнаджиев, „Пролетен вятър”
Фурнаджиев с колеги писатели
AFISH.BG
