РИБАРЯТ, ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА
Рибарят – библейски образ с мокра риза,
навлизаше в стихията на вечната вода.
Една вълна с езика на змия облиза
напуканата му от древни времена пета.
Проскърцаха веслата и от тях закапа
безкраен слънчев наниз сребърни перца.
Високо горе гларусите почваха атака
на облак, с формата на рибешка глава.
Брегът изчезваше – мираж сред маранята,
от хълмове накъсан юрски тебешир.
Пред лодката делфини като черно злато
изскочиха от бездните на девствения мир.
И пак потънаха сред тихите водовъртежи,
изчезнаха безшумно черните и гъвкави тела.
Рибарят сложи върху ръждивите си мрежи
нетленното си тяло от библейски времена.
За първи път разбра с непреодолима сила –
само скок навън е божият живот
от бездната, която го е приютила…
Смъртта е ласката след този свиден скок.
Йордан Кръчмаров (последят вдясно) с приятели-поети
ЗДРАСТИ, КАПИТАНЕ!
На Венцислав Славянов
Здрасти, капитане! Сядай да отпушим
душите си и пуснем злия дух от тях.
Девет бала мъка люшкат в тази суша
самотните надежди на крехкия ни свят.
Сядай да допием чашите си, капитане,
горчивата утайка от бури и любов…
Страшно е да се отварят стари рани
и вятър да докосва, капитане, гола кост,
но нека вдигнем пак очите си към небосвода
и пак захапем петата на живота с бяс!
Честен кръст – кълна се в семето на Бога,
че нашата победа над морето е мираж!
Стигнахме до пристан и сега какво ни чака?
Защо мълчиш настръхнал, капитане мой?
Тлеят оцелелите гемии в тинята на мрака,
захвърлени, забравени край мръсния прибой.
Тлеят, защото също като нас са оцелели
сред хаоса враждебен от вятър и вода.
Не морето, ние, капитане, с теб сме повалени,
изметени от борда стар като олющена ръжда.
Трябваше, как трябваше тогава, капитане,
когато ураганът свиреше сиртаки, да умрем!
Нямаше сега да ближем стари рани,
затворени в черупката на този мръсен ден.
Хайде, чашите си да запратим, капитане,
от кръчмите на дъното на вечното море!
Ножът и въжетата са в наште мъжки длани.
Да режем и да тръгваме към нови светове.
ВЪЖЕ В ПАЗВА
Прегърбен и тъжен, до шията в прах,
допивам през сълзи последната чаша.
Изтрих много сълзи, добро не видях.
Прогни ми устата от кучешка каша.
Но днес съм решил… И си нося въже.
Без жал ще го вържа над корен от ясен.
И нека други берат, вместо мен, грехове
и казват, че този живот е прекрасен…
Прекрасен е, майчице! Няма, няма лъжа!
Погледай как свети пелина сред мрака.
На черния кос открадната песен дължа.
Дали е простил или още възмездие чака?
Избродих земята – красота, красота…
Над древни гробове със залеза плаках.
От цъфнали тръни пих със зората роса.
На жерави – тъжно, отчаяно махах…
Сега – със сгорчена страхотно душа –
пламтящото вино до зъби издигам.
Допита е вярата… С подивяла ръка
въжето от пазвата бавно развивам.
© Йордан Кръчмаров, „Полюшвана от вятъра мишена”
AFISH.BG
