Откакто Коледа е официален празник в България, посрещането на Нова година се слива с Рождеството Христово в един безкраен празник. Препратката е леко към Хемингуей, но все пак една седмица си е една седмица. Народът се товари на колите с челядта и дамаджаните, па се завръща по родните места да седне по стар български обичай на софрата с преснина и младо вино или се товари на самолета с ръчен багаж, за да акостира из лъскави или не толкоз, но задължително с екзотични имена, дестинации.
Половината народ си остава вкъщи. Няма село, няма пари или просто така си предпочита. Празника си го правиш сам, ако чакаш някой да ти щрака с пръсти и да ти прави веселото – забрави!
Празничният дух, обаче, особено Коледният, под чието влияние ние изпадаме като невидели, защото ни е всенародно възроден от два-трийсет години, не предполага само приповдигната празничност. Предполага смирение, да погледнем в себе си и оттам да тръгне погледът ни за нещата наоколо. Защото ако под елхата ни са натрупани подаръци, има домове, в които и елха няма Защото ако след тежките празници изхвърляме остатъците от храната като вече непотребни, някой трепетно чака да ги извади от кофите, да ги попочисти и да залъже глада си, а опаковките от подаръците ще предаде във вторични суровини за някоя и друга жълта стотинка. И ще е по-доволен, отколкото преялите и препилите.
Такъв е животът, такъв е кръговратът му – за един празник, за друг делник, дух е важно да има. А духа не може да го поиздухаш от мърсотията и да си го боднеш на шапката, или го имаш, или – забрави. Но Духът припламва във всички души. Поне се надявам. Поне имам надежда Коледата да е била възможна за всички. За хората, останали под намръщеното зимно небе в Хитрино. За почернените семейства, за бедните, за унижените и оскърбените, за целия наш народ.
Това изобщо не е патетика. И няма нищо общо с позорището “Многострадална Геновева”, ако народецът ни да е многострадален, но жилав и неизтребим, наспроти нечии щения.Ние, които се суетим из магазините и улиците, които купуваме отрязаните елхи и елхички, за да ги приютим в домовете си за две седмици и после да ги изхвърлим на боклука заедно с огризките от храната си, ние, които се опитваме чрез все повече и повече похарчени суми да си направим празник, защо забравяме, че Исус Христос се е родил в обора, че е положен не в люлка с копринени пелени и сребърна лъжичка в устата, а в яслата на добитъка, че е израсъл в гонения и недоимък в дома на дърводелеца Йосиф? Защо забравяме думите му и доста от нас се опитват за един ден да се почувстват като камила, минаваща през иглено ухо?
Да поясня – не като животното, което яздите като част от програмата в седмичната си почивка из тази част на света, дето то се въди и живее, а като дебело влакно, което и в губерачка няма как да вденеш. Щото всички имаме Библия, заемаща показно място в дома ни, но колцина са я чели, а? А от тези колцина, още колко по колцина са я вдянали? Не развалям празниците ви, само така, с леко черното си чувство за хумор, се занасям в играта с думите.
Трябва да се празнува, разбира се. Но след всеки празник, колкото и да е продължителен, идва неизменно делникът. За кого трудов, за кого безработен, но делниците правят годините ни – дали ще са добри, плодоносни, тежки или по-хубави от песен, зависи от нас. Друг работата ни няма да свърши. Друг избора ни няма да направи. Та не като новогодишно слово, а приятелски и човешки, искам да имаме всички една мирна и здрава година. На всеки според желанията да донесе каквото му трябва, въпреки че повечето искаме неща, дето не ни трябват, както се оказва, след като ги получим. Но това също е в рамките на абсолютно нормалното човешко (само)съзнание.
Просто погледнете, дори и под вежди строго, живота си в очите. Единствения наш възможен живот. И си пожелайте… Абе каквото искате си пожелайте. Казват, че на Коледа стават чудеса, а в Новогодишната нощ се сбъдват съкровените желания. Намислете си ги умно. Точно преди да се целунат стрелките на часовника.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
