НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
Вий сте,
както казват,
там – на оня свят.
Пустота…
Летите
в море звездно.
Ни аванси,
нито кръчми, брат.
Трезвост.
Не, Есенин,
кой ще ви се смее?
Хълца гърлото,
не смях хихика там.
Виждам:
срязаната ви ръка
чувал люлее –
костите си
собствени
сте взели сам.
– Престанете!
Спрете!
Вий се подлудихте!
За да бъдете
с мъртвешка
белота?
Вий умеехте
да майсторите,
както никой
не умееше
в света.
За какво?
Защо?
Шетня голяма.
Мънкат критикари:
– Има тук вина
туй, онуй,
а главно – връзката я няма,
в резултат
на много водки и вина.
А че
ако бяхте свързан
с нашта класа,
щеше
и бохемството
да спре.
Мигар
класата
нагъва кваса?
Класата –
тя също пий добре.
То
към вас
да беше
напостовец прикрепен –
щеше дарбата ви
много плод да рони:
по стотина стиха
ще изписвате на ден,
дълго,
уморително
като Доронин.
А по моему
да бе осъществен
такъв брътвеж,
откога
да бяхте се самоубили
тука.
По-добре
от водка да умреш,
камо ли
от скука!
Не,
не биха
нищо изяснили
примката
и ножчето
окървавени.
Ако
в “Англетер”
би имало мастило,
нямаше
да режете
вий свойте вени.
Подражателите се зарадваха:
ура!
Близо взвод
до днес
самоумря.
А защо
самоубийствата
да се множат?
По-добре
мастилото ни
да увеличат!
Безвъзвратно
в зъбите
езика ви
затвори се.
Неуместни са
мистерии
и номера.
На народа,
на езикотвореца
калфата
и песнопоеца
умря.
И кадят,
опяват те,
търчи поета-поп
стари
погребални стиховце
да прочете,
тъпи рими
трупат
върху твоя гроб –
тъй ли трябва то
поета
да се почете?
Още
паметник
на вас не е отлят,
где тоз
бронзов звън
или гранитен ръб? –
а пред паметта ви
почват да вонят
жалки посвещения
и тъпа скръб.
Вашто име
в кърпички е разсополено,
с вашто слово
се лигави Собинов
и скимти
под мъртвата брезичка –
“Ни слова, о друже,
ни възди-и-и-шка”.
Ех,
да би се поговорило по-иначе
с този господинчо
Леонидчо Лоенгринчо!
Да се вдигне
скандалиста,
гроба си да пръсне:
– Аз не давам
да се кълчи тъй
стихът!
Да ги оглуши,
изсвирил
с пръсти,
майката им
да разплаче
този път!
Да се махне
таз бездарна сган,
ей богу,
да отплува
със сака издути
и тумбаци,
да офейка
в ужас
и самия Коган,
изпомушкал
всички
с пиките-мустаци.
Тоз боклук
ще оредей
тепърва.
Работи –
във всичко преуспей.
Обнови добре
живота
първо,
пък след туй
седни,
та го възпей.
Нашто време
трудничко е
за перото:
но кажете
вий,
осакатени твари,
где,
кога
и кой велик
в живота
е избирал
пътища
утъпкани
и стари?
Словото
е пълководец
на човека.
Марш!
Пред времето
далеч
се понеси.
А към дните стари
ветровете
нека
дърпат
само
нашите коси.
За веселия
не е сега
планетата отрудена.
Ще изтръгнем
радостта
от бъдните зори.
Да се мре –
това не е тъй трудно,
трудно е
живот да се твори.
© Превод от руски: Анастас Стоянов
AFISH.BG
