„Радостта идва винаги след болката.“
„Когато човек решава да имитира ходенето, той изобретява колело, което не прилича на крак. Така той практикува сюрреализъм без да го осъзнава.“
„Крайно време е отново да разпалим звездите!“
„Обичам хората, но не за това, което ги обединява, а за това, което ги разделя, а искам да познавам най-добре това, което кълве техните сърца.“
ТИ СПОМНЯШ ЛИ СИ, МОЯ ЛУ, ЗА КОШНИЦАТА С ПОРТОКАЛИ,
красиви като любовта, като часа неповторим?
Те бяха пратени от теб, когато зима беше в Ним,
и аз не смеех да изям слънцата им, пред мен изгряли.
Запазих ги и пожелах да вкусим сладостта им двама.
И чаках. Трябваше да дойдеш все някога при мене, в Ним.
Но бавно гниеше плодът, очакващ да го споделим,
единственият сладък плод на най-горчивата измама.
Най-мъничкият портокал остана, моя Лу, запазен.
Със себе си го взех, когато напущаше войската Ним.
Той, както в Ним, до днес е цял и съвършено невредим,
макар да се е свил съвсем и с бръчки да е цял нарязан.
Сега го ям, докато вън сражението вече почна.
Сладни и киселее той подобно любовта ни в Ним.
О, слънце станало на плод, разкошен като стих любим;
о, мой единствен портокал, далечна моя обич сочна!
И споменът ли като плод изяжда се и не остава?
Нима, изяждайки плода, и спомена ще разрушим?
Как мога да забравя теб, нещастна моя обич в Ним?
Изядох портокала цял ведно с кората му корава.
Мисли понявга, моя Лу, за портокалчето, което
бе сладко като обичта, печалната ни обич в Ним,
тръпчиво като обичта, дошла в часа неповторим.
Остава ми сега един единствен портокал – сърцето.
© Превод от френски: Веселин Ханчев
AFISH.BG
