Наоколо нямаше никого. Познавах вече самотността на бегача, който минава петте мили, прескачайки поля и гори. Осъзнах, че само това чувство на самотност е истински честното и неподправеното, знаех, че отсега нататък ще мисля винаги така, независимо от дребнавите си настроения и усещанията за разни хора. Състезателят зад мене изостана сигурно много, защото наоколо стана съвсем тихо, по-тихо и безжизнено дори и от мразовитите зимни утрини. Не е леко да достигнеш сърцевината на нещата. Сега знаех само едно — че трябва да тичам, да тичам, да тичам, без да разбирам защо се съгласих да прекосявам неразгадаемите полета, които не мога да разгадая, горите, които плашат, хълмите, които не забелязваш, да летя над ручеи, които носят смърт, ако хлътнеш в тях. И финишът не е край, макар че тълпите те приветстват с победа, не е край, защото си се условил да се втурнеш отново, още преди да си поел истински дъх. За тебе краят ще бъде отдих, ако се пребиеш в някой дънер и си счупиш врата или пък паднеш в някой запуснат кладенец и потънеш завинаги в мрака. Така мислех аз — не могат ме улови в тази клопка със състезания, бягане и победи, с тичане за парче синя лента, защото е много малко да живееш само за това — нищо, че ме увещаваха с честните си думи в обратното. Не вярвай, върви по своя собствен път, не по пътеките, белязани с бутилки вода и шишенца йод, та ако паднеш и се нараниш, да те повдигнат и заставят да бягаш отново, даже и ако предпочиташ да останеш на земята.
А пък аз все още тичах — излязох от гората, надминах и единствения, който тичаше пред мене, без дори да съзнавам, че правя това. Туп-тап, туп-тап, тип-тап, тип-тап… Отново прекосявам едно ширно поле, все още без всякакво усилие, с моите ритмични крачки на сибирска хрътка. Не бях преполовил пътя, но знаех вече, че съм спечелил състезанието, че бих го спечелил, ако пожелаех. Ако трябваше, можех да продължа още десет, петнадесет или двадесет мили и да рухна мъртъв на финиша. В края на краищата това не би било по-различно от „честния“ живот, който ми натрапваше нашият началник. Според него, това значеше: „Спечели състезанието и ще си честен!“ А пък аз тичах, защото ми доставяше огромна радост, обичах постиженията си, защото ми помогнаха да започна да мисля, обикнах и самото мислене. От време на време си спомнях, че трябва не само да тичам, но и да победя, но това ми беше съвършено безразлично. Едно от двете — трябваше да спечеля състезанието или само да го пробягам; знаех, че мога да постигна и двете, защото краката ми ме бяха отнесли вече далеч напред — сега печелех време, спускайки се по склона, обрасъл с къпини, и пресичайки отъпканата пътека — краката ме носеха все по-надалеч и по-надалеч, изплетени сякаш от електрически жици, неуморимо бодри, политнали с размах над коловози и коренища.
© Превод от английски: Виолета Тицин
AFISH.BG
