ЕСЕННО ПИСМО
На Анна
Това писмо вий няма да получите
и няма нужда – то е тъй досадно!
Не бих се радвал, ако се науча,
че във ръцете ви е то попаднало.
Но ще повярвате ли, че понякога
човек и търси, и сърдечно иска
да поговори, да разкрие някому
това, което дълго е потискал.
Признавам и повтарял съм стократно:
презирам вашия суетен блясък
и вий не ще си свържете съдбата
със някакъв поет – в калта израсъл.
Разбирам: ний сме два враждебни свята,
които на живот и смърт се борят,
но тук една надежда непонятна
като другар в окопа ми говори.
И сякаш няма разум, няма сила,
която с мъдри думи да ме върне
сред хората, които ме окрилят,
при бедността, която ме откърми.
Но не. Аз знам какъв ще бъде края
на този ням двубой. Аз всичко виждам.
Затуй не се опитвам да гадая
и премълчавам вашите обиди.
Ще се повтори скучната история
на стария романс от старо време:
при среща глухо аз ще ви говоря,
а вие ще ме слушате с вълнение.
Не ще ругая дръзко и сурово
съдбата, хората и нашто време.
„Благодаря ви… Няма тук виновен.
Не съм за вас и вий не сте за мене…”
След тази среща всичко ще угасне,
но нещо в миг ще пламне като язва,
че в тая вечер ще ви стане ясно
това, което казвам и не казвам.
1937
Камен Зидаров
Снимка – BFI
AFISH.BG
