СТАРО ИЗНАМЕРЕНО ПИСМО
Знам,вече всичко е досадно и излишно.
И днес, ако след този фарс нелеп
все пак ти пиша, знай,че вече пиша
на своята любов, а не на теб.
На Любовта, голямата, онази,
която руква като майски дъжд
и за която Куприн беше казал:
“На сто години идва по веднъж!”
Всесилната… Разбира се, със нея
днес вече нямаш нищо общо ти,
но някога във свойта фикс-идея,
аз я обличах в твоите черти.
В гърдите си я носех като рана,
горях от светлината и огрян,
а ти, прочела хиляди романи,
от нея просто правеше роман.
Развличаше се ти. Аз страдах, плаках.
За теб бе филм от скука, за мен – вик.
Аз можех сто години да не чакам.
И всичко можеше да свърши в миг.
Без стихове, без сълзи и без болка.
Без “ох” и “ах”. Без гняв, без страст, без звук.
Ключът в ключалката. „Довиждане”. И толкоз.
Като със всяка друга, с всеки друг.
Но ти за мен не беше всяка. Беше
единствена жена от небеса.
И неспасен от своя грях човешки,
аз нещо друго исках да спася.
Безсмъртно нещо. Но в света, затрупан
от женска скука и от мъжки бяс,
остана то в романите на Куприн,
остана някъде далеч от нас…
Сега сме вече чужди и враждебни.
А срещне ли ни пак случайността
се питам как могъл съм и във тебе
да видя Куприновата мечта?
Живей си ти, виновна и невинна!
Бъди за всеки „всяка”! С дух и плът
очаквай свойто щастие да мине!
Дано се лъже Куприн – в сто години
се случва и да мине втори път…
© Дамян Дамянов
AFISH.BG
