Поетичен откъс на деня: ДАВИД ОВАДИЯ
АЗ ВЯРВАМ В МЪЛЧАЛИВАТА ЛЮБОВ
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по-ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя – вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
***
Историята пише се със кръв…
Аз мислех, че е туй изтрита фраза.
Но плаках аз, задъхан от омраза,
но падаха другарите убити,
но плискаше ме топла кръв в очите…
Повярвах аз във тези прости думи,
когато срещу вражите куршуми
вървяхме не за слава, не за злато –
когато ни разстрелваха, когато
историята пишехме със кръв.
***
Помня, вдигаше прах побелелият вятър
по смълчаните улици, пусти съвсем.
Беше пролет, тревожна и страшна, когато
ние отивахме да умрем.
Помня, газехме тежко и с мъка в нивята
(с упоителен мирис на млад чернозем!)
Бе студено, беззвездно небето, когато
ние отивахме да умрем.
Помня, крачехме дълго, безкрай през полята,
все така, все така, цяла нощ без да спрем.
Бяхме пълни с предчувствия мрачни, когато
ние отивахме да умрем.
О, завидна съдба! Да творим, да работим,
безвъзвратно отхвърлили всеки ярем!
И врага победили, да видим живота,
за който отивахме да умрем.
***
Защото те обичам,
затуй си ти красива
и другите те гледат
със поглед възхитен.
Защото те обичам,
затуй оставаш млада,
без бръчки под очите,
без косъм посребрен.
Защото те обичам,
затуй си ти красива!
Но не бъди надменна
и хитра не бъди!
Умре ли любовта ми,
презре ли те сърцето,
за миг ще остарееш
и погрознееш ти!
КЪСНА СРЕЩА
Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниският таван.
Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас…
И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.
Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?
Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата – и пия…
Треперят леко моите ръце.
Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?
Нима ти имаш сили да изровиш
да съживиш мъртвеца от пръстта?
… Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,
ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,
внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен – в нощта,
в дъжда – навън …
© Давид Овадия, „Аз вярвам в мълчаливата любов”
AFISH.BG
