КЪСНА СРЕЩА
Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниският таван.
Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас…
И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.
Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?
Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата – и пия…
Треперят леко моите ръце.
Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?
Нима ти имаш сили да изровиш
да съживиш мъртвеца от пръстта?
… Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,
ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,
внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен – в нощта,
в дъжда – навън …
© Давид Овадия, „Аз вярвам в мълчаливата любов”
AFISH.BG
