“Така дойде и тая вечер. Блед, с шапка в ръце, той помоли девойката да излезе на портата, защото имал да й каже нещо съвсем тихо. Поколеба се, но слезе. Застанала на дворния праг, изглеждаше еднакво висока с младежа, който говореше развълнувано, с едва чут шепот:
— Решихме да бягаме. Тая вечер. Владо Марич с още двама. Мисля, че всичко е осигурено и ще можем да минем. Но ако това не стане… ако нещо се случи… Зорке!
Шепотът на младежа изведнъж секна. В разширените й очи той видя страх и мъка. И сам бе смутен, сякаш се разкая, дето изобщо й бе казал и бе дошъл да се сбогува.
— Мислех, че е по-добре да ти кажа.
— Благодаря. Нищо от нашето… Нищо от Америка!
— Не, не е „нищо“. Ако се беше съгласила, когато преди месец ти предлагах веднага да свършим работата, може би сега щяхме да бъдем далеч оттук. Но може и да е по-добре, че така стана. Сега виждаш какво е. Аз трябва да отида с другарите си. Война е и мястото на всички ни е в Сърбия. Трябва, Зорке, трябва, защото това е дълг. А ако изляза жив от това и ако се освободим, може да не трябва да ходим в оная Америка, зад морето, защото тук ще имаме своя Америка, земя, в която много и почтено ще се работи, добре и свободно ще се живее. В нея и за нас двамата ще има живот, ако ти искаш. От тебе зависи. Аз ще… мисля за тебе, а ти… понякога…
Тук младежът, комуто не достигаха думи, изведнъж вдигна ръка и я прокара бързо по гъстата кестенява коса. Това беше неговото най-голямо желание открай време и сега като на осъден му беше позволено да го осъществи. Девойката уплашено се отдръпна, а той остана с ръка във въздуха. Портата се затвори безшумно и в следния миг Зорка се показа на прозореца, бледа, с широко разтворени очи, с конвулсивно преплетени пръсти. Младежът мина под самия прозорец, отметна глава и показа засмяното си лице, безгрижно, почти хубаво. Сякаш се боеше да не види какво ще стане по-нататък, девойката се отдръпна в стаята, дето беше вече тъмно. Тук седна на миндера, отпусна глава и заплака.
Отначало плачеше тихо, после все по-силно, с чувство на тежка, пълна безизходност. И колкото повече плачеше, толкова повече намираше причини за плач и всичко наоколо й изглеждаше най-безнадеждно. Никакъв изход, нито решение; никога не ще може истински и заслужено да обикне тоя добър и честен Никола, който заминава; никога не ще доживее да я обикне оня, другият, който не може да люби никого; никога вече няма да се върнат хубавите и весели дни, които до миналата година озаряваха градчето; никога никой от нашите няма да успее да се спаси от тоя кръг на мрачни бърда, нито да види Америка, нито тук ще се установи държава, в която, както казват, много ще се работи, но и добре и свободно ще се живее. Никога!”
© Превод от сръбски: Лилия Кацкова
AFISH.BG
