— Така!… — продължи тя нервно. — Слезте поне веднъж между хората, станете поне веднъж човек!… Казвате, че ме обичате… Вярно ли е това?
— Да, съвсем вярно — отговори той и гласът му прозвуча без предишната фалшивост.
— Откога?
— От оная нощ, когато ме спасихте от пушките на анархистите, от деня, когато заради мене казахте истината в съда… от момента, в който ви видях за първи път!
Той говореше просто, без вълнение, с ясен глас и стоманената твърдост в очите му ставаше все по-остра, все по пронизваща. Фани усети как отново загубва решителност пред силата, която се излъчваше от него. Сърцето й замираше, краката й заплашваха да се подкосят. Съзна изведнъж, че дори ако тоя мъж я сметнеше за блудница и почнеше да хвърля камъни върху нея, пак би го обичала, пак би пропълзяла до краката му и би молила милостта да остане при него. Лицето му, озарено от светлината на петролната лампа, излъчваше някаква кошмарна красота, някаква магнетична демонска сила, която привличаше и смазваше. Изведнъж тя почувствува, че почва да губи властта над волята си, че поривът, който бе потискала месеци наред, който я караше да желае устните, тялото му, душата му… всичко, всичко у него, този порив сега я бе завладял напълно и напираше със страшна и неудържима сила. И тъй както пеперудата се хвърля в пламъка, който ще я изгори, така и тя се хвърли върху монаха, обхвана го като пантера и впи устните си в неговите. Никога жена не бе прегръщала по-страстно мъж, никога устни не бяха целували по-жадно други устни. Дъхът й пресекна, сърцето й замря, цялото й същество потъна в някакво безумно, диво, изгарящо блаженство. Ала веднага след това тя почувствува как една желязна, твърда, неподозирано силна ръка я изтръгна грубо от сладостния допир с това тяло, с тия устни, как тази демонска, почти свръхестествено твърда ръка я отхвърли във въздуха. Усети как тялото й се удари в стената на палатката, която се огъна и после я отхвърли отново като пружина. Издрънча някаква бутилка, паднаха някакви чаши, разсипаха се някакви цигари… Тя се удържа, запази равновесие, но не чуваше, не виждаше нищо. После се окопити, съзна като насън, че един монах, един испански монах изтриваше с фанатично отвращение устата си от докосването на скверните женски устни.
© Димитър Димов, „Осъдени души”, 1945
AFISH.BG
