AFISH.BG поднася на своите читатели четири извадки от интервюта на Леда Милева и едно нейно стихотворение. За истински големите личности приказките и суперлативите са излишни. Поклон пред всичко, което й дължим.
„Винаги съм носила името на баща си с гордост и отговорност. Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него. И досега, наред с всичко друго, което правя, най-голям приоритет има това какво мога и какво трябва да направя за Гео Милев – за откриване на цялото му наследство, което да получи по-пълна оценка и да стигне до съзнанието на повече съвременници. Защото неговото дело в много отношения е противоречиво и дава възможност за най-различни тълкувания, на което сме свидетели през годините.”
„Много пъти съм разказвала, че то (стихотворението „Зайченцето бяло“) е съвсем случайно и набързо написано. Бях уредник на списание “Първи стъпки” и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя. И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел.”
„Несъмнено културата ни е нещо, с което можем да се гордеем, особено старата. Именно тя доказва принадлежността ни към цивилизования свят открай време. Но това не е достатъчно. Ако Европа постави конкретни параметри за нейното развитие, това ще бъде опасно. С културата си все още има защо да се гордеем, но дано сме достатъчно умни, та да се развиваме самобитно, а не да копираме всичко чуждо.”
„А че ще се явяват нови герои, е естествено. Животът върви напред и децата са част от него. Това обаче не значи, че ще изчезнат традиционните, вечните герои. Защото всяко дете открива света за себе си. Открива слънцето, изгрева, звездите, гората, цветето, любовта към мама, към семейството… И тези герои и вечните теми за доброто и злото, моралните теми, никога няма да слязат от сцената. Те винаги трябва да бъдат в сърцето на детската литература.”
ДУЕТ
Знаете ли
какъв музикант е вятъра?
Той не свири в концертната зала,
нито в театъра,
а по нивите,
в горите,
по малки улички,
по широки площади.
Той обича шегите:
ту цигулка извади,
ту писана гайда,
ту голям контрабас
с гръмотевичен глас.
Но тази сутрин вятърът реши:
– Ще посвиря на флейта,
флейта сребърна, тънка. –
И подхвана мелодия звънка.
Щом чу на флейтата
нежния глас,
дъждът се обади:
– Ще посвиря и аз,
за да стане наистина весело!
На какъв инструмент
може да свири дъждът?
Дъждът е барабанчик.
Той веднага зачука
по всички прозорци,
по всички стъкла.
Събуди капчука,
забарабани по клоните
на една ела,
на една топола –
още сънлива и гола.
Заудря по локвите,
по тротоарите,
по покривите на къщите,
по хамбарите.
Дори всеки срещнат дъждобран
той превърна в барабан.
Вятърът надуваше своята флейта.
Дъждът весело барабанеше.
И се получи дует.
Един хубав дует.
Един весел дует.
Кой знае откъде
пристигнаха птички.
Минзухарите подадоха любопитно
своите руси главички.
А дуетът не спираше –
през целия ден,
дори през нощта.
Когато се съмна,
всички видяха:
дошла е пролетта.
Тя разлистваше с пръсти дървета
и слушаше дуета,
сякаш чуваше за първи път
какъв чуден флейтист е вятърът,
какъв барабанчик – дъждът!
© Леда Милева, сп. „Понеделник”
AFISH.BG
