Шапки долу днес за Любка Рондова! Ако съдбата не беше прекъснала живота й тази пролет, днес – 24 август, на празничната торта на народната певица щяха да пламтят 80 свещички. Вместо това си спомняме за невероятния талант на незабравимата българка.
Тя е родена през 1936 г. в костурското село Шестево, Гърция. Нейният дядо, Димитър Илиев (Буджов), е участник в Илинденско-Преображенското въстание. През 1948 г., по време на Гръцката гражданска война, Любка попада в групата на т.нар. деца бежанци, изведени извън страната. Живее в Полша и Чехия. Завършва славянска филология в Карловия университет в Прага и, разбира се, говори няколко езика.
През 1960 г. семейството на бъдещата любима народна певица идва в България. Известно време тя е екскурзовод, преводач, редактор, шеф на отдел „Научна информация и квалификация” и отговорен секретар на сп. „Проблеми на рекламата” към Комитета за култура. Дълги години е и началник отдел „Култура” и секретар на Съвета за духовно развитие в община „Левски” в столицата.
Винаги е обичала музиката, но истинският й път на певица започва и завършва в най-стария ни ансамбъл за народни песни и танци „Гоце Делчев”. Посвещава му повече от 30 години. Изключителен солист с ангелски глас, Любка Рондова натрупва богат песенен репертоар от всички македонски краища. Изпълнява и усъвършенства многобройните песни, наследени от нейните майка и баба.
Записите й в БНР, „Балкантон”, БНТ и радио „Благоевград” са издадени на грамофонни плочи, аудио- и видео албуми. Първият й самостоятелен компактдиск – „Смиляна” излиза през 2000 г. В него са включени 22 от най-популярните и обичани нейни песни.
Любка Рондова си отиде от този свят на 15 март 2016 г. в София след продължително боледуване. За приноса си към развитието и популяризирането на българската култура през годините е удостоена с ордени „Стара планина” и „Кирил и Методий” II степен, златен медал „Петко Войвода”, както и със статуетка и плакет „Гюрга Пинджурова” за цялостното си творчество, посветено на националния ни фолклор.
Спомняме си за незабравимата народна певица с откъси от нейни откровени изповеди пред различни медии:
„Като дете исках да стана учителка. И сега, на тези години, преподавам народно пеене. Мисля, че каквото и да бях правила, щях да стигна до пеенето. Даден ли ти е талант, един ден той ще се прояви и трябва да решиш какво ще правиш. При мен този талант, даден от Бога, се прояви много рано. Пеех още съвсем малка – качвах се на един бадем като на сцена и пеех песните, които бях чула от мама и от момите пред къщите.”
„В началото, когато се установихме в България, работех като екскурзовод, защото знаех много чужди езици. Зная не всеки камък, а и най-малкото камъче и неговото значение в историята на столицата ни. А иначе в песента съм го казала, че тук слънцето грее по-ярко, а здравецът ухае по-силно.”
„Една от любимите ми песни е „Смиляна”. Мелодията е на майка ми, а текстът е народен, от моето село. Обичам си песните. Те ме правят щастлива… Старала съм се да запазя оригиналния език на песните. Винаги съм била горда, че съм българка и че пея песните на българите от Македония. Родината е майка, а майката не се забравя.”
„Няма защо да се лъжем – в България никой не уважава авторското право. Аз сама си продуцирам нещата, плащам си от едната пенсия студиото и т.н. Няма да се оплакваме. Имам авторски песни, но никоя кабеларка не го забелязва. Пускат те по желание на хората и никой не ти отчита излъчването, освен БНТ и БНР. Не е честно да правиш програми, без да уважиш човека, когото смяташ за емблема. Да нямаш да му платиш таксито или да му дадеш 20 лв. Просто е обидно. Има песни, които аз съм намерила. Като „Смиляно” – текстът е народен, но музиката я измисли мама. Имам непознати песни, които съм донесла и запяла тук. Те са народни, но не бива да се изопачават… Да ме питат поне за текста. Има и такива, които са с народен текст, но музиката е моя. Това е неуважение към творците. И без пари ще отида, щом имате нужда от моето присъствие. Но да се подигравате – това няма да стане. Кабеларките да бъдат така добри да уважат труда ни – дори и да ни дават по една стотинка за авторското право.”
„Ако не тачиш предците си, все едно не почиташ майка си, баща си, баба си, дядо си… Човек трябва да знае откъде е дошъл, откъде произхожда. Духът е свързан с вяра и любов. Трябва да гледаме старите българи как са успявали да съхранят душата си, дома си, как са възпитавали и как са се борели. Ние сме техни деца, нека да сме силни!”
„Знаете ли какво е чувството, когато си далеч, когато си чужденец! Аз знам, познавам това усещане от детските си години. Българските общности, пръснати в различни страни, са все хора, прогонени от родината си заради някаква нужда. Когато камбаната забие, сякаш родината ти говори – така са ми казвали хората. Радвам се, че инициативата (на Илия Луков, бел.ред.) продължава. Обичам да участвам в подобни събития, ще се раздавам, докогато и колкото мога.”
„Европа ни открива отново и трябва да помогнем да ни опознае. Знаете ли с каква любов хората в чужбина се отнасят към нашата музика, към фолклора ни?! Те се чудят какво богато наследство имаме. Благодарни са ни, че сме го споделили с тях! И ние ще осъзнаем какво имаме, мисля, че този ден ще настъпи скоро.”
„На Благовещение една жена ми донесе филия, поръсена с шарена сол. Друга дойде и ми донесе едно лукче. Как се чувствам аз?! Неописуемо е. Същото е и когато пея пред българи в чужбина. В Сентръл парк един господин ме помоли да му изпея нещо северняшко. Аз знам само едно, „Замръкнал ми е Димитър”. Наложи се да я изпея два пъти. Няма да забравя сълзите на този човек в Ню Йорк. „Напуснах България когато бях 15-годишен”, ми каза. Това, с което си закърмен, не можеш да усетиш другаде… Радвам, че дадох тази песен на Илия Луков.”
„Душата на българина трудно може да бъде обобщена. Всеки човек е различен и според мен се ражда със своя мисия. Познавам хиляди българи от многото си пътувания и срещи. Едно мога да кажа – българинът не е лош човек. Недоверчиви хора сме, но лоши – не!”
„Надявам се, че ще повярваме повече. Иска ми се да се обърнем към истинските неща. Културата е едно от тях, а също и стремежът към знание. Още от Средновековието българите са станали известни със стремежа си към познание. Много ценни са примерите от Възраждането. Хората са били под робство, но са строили училища и читалища, пращали са децата си да учат далеч с цената на много лишения. Вярвам, ще вървим към добро. Древен народ като нашия трябва да намери мястото и пътя си и в новото време. Нуждаем се от самоуважение, защото така и другите ще ни уважават.”
На заглавната снимка – Любка Рондова по време на запис на песента „Смиляна”.
AFISH.BG
