Понеделник, 20 Септември 2021
"България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!"

"България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!"

144 години от Шипченската епопея

Защитата на Шипченския проход е решаващият момент в хода на Руско-турската война от 1877 - 1878 г. След боя при Стара Загора Сюлейман паша насочва войската си (с численост 27 000 души без башибозука) към Шипченския проход с намерение да помогне на Осман паша, който отбранява Плевен, за да изтласкат заедно руската армия северно от р. Дунав. На 7 (нов стил 19) август 1877 г. генерал Столетов съобщава, че цялата огромна войска на Сюлейман паша е вече срещу неговите далеч по-малобройни и по-слабо въоръжени бойци (5500 души с 27 оръдия), но че те са решени да се бият докрай. Заявява също, че му е необходимо подкрепление, но генерал Радецки, чиито войски по това време са разположени на фронта от Севлиево до гр. Елена, смята, че придвижването на турците към Шипченския проход е само маневра, докато главният удар ще бъде нанесен откъм Осман Пазар (днес гр. Омуртаг), и отказва помощ.

Главните сражения за Шипченския проход се водят от 9 до 11 (нов стил 21 - 23) август на най-високите точки на Шипченския проход – връх Свети Никола, връх Шипка и Орлово гнездо. На 21 август турските войски започват да настъпват едновременно срещу позициите на връх Св. Никола и срещу Орлово гнездо. Отблъснати са 7 техни атаки. На следващия ден атаките спират, но престрелките продължават.

Решителният и най-тежък бой е на 11 (23) август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Към обяд те са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите на опълченците са на привършване. Към 17 ч. настъпва критичният момент. Убити са около 1400 защитници. В боя участват всички, включително и тежко ранените. В последния момент генерал Радецки пристига на помощ с казаци и планинска артилерия. Проходът е спасен и това решава изхода от войната.

„Опълченците на Шипка“ е последното стихотворение от поетическия цикъл „Епопея на забравените“, писан от Иван Вазов между 1881 и 1884 година. Цикълът се състои от 12 стихотворения, посветени на дейците на българското националноосвободително движение. През годините след Освобождението поетът наблюдава как постепенно помръква споменът за героичното минало на народа ни. Новото време, в което политическите борби са водени главно от материални интереси, като че ли вече няма нужда от високите идеали на възрожденците. Ето защо Вазов решава да възкреси светлите образи на дейците на Българското възраждане и техните подвизи и да изрази възторга си от тях.

Преглед на изображението източник

Опълченците на Шипка
11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

© Иван Вазов

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)