Яна Кременска не е фейсбукпоетеса. Зад гърба си има 8 книги, дебютирайки с „Пастирка на звезди” през 1992 г. Наложи се така, както е достойно – от родната си Враца към най-малките и отдалечени кътчета на България. Чрез книгите си, чрез преписваните на ръка стихове, чрез срещите си с читатели и съмишленици. Позната и разпознаваема, със собствен стил, който няма как да сбъркаш дори сред блатото на епигонството в социалната мрежа. Защото да познаваш и нериличното щастие, и приличната мъка, и стоглавата самота, и едноръкия празник, а да продължаваш да вярваш в белите таласъми на любовта, трябва неременно Господ да е целунал ръката ти и благоловил сърцето ти.
След осем години мълчание (седмата й стихосбирка „Събиране на душа” се появи на бял свят през 2010-а), сега всеки, който е съпреживелец на Поезията, не на вертикалната проза или римушките, може да зарадва душата си с „Напук на сезона”.
Премиерата за софиянци е на 8 май от 18.00 в Галерия-книжарница София Прес.
Книгата ще представи редакторът й Недялко Йорданов.
AFISH.BG ви представя две стихотворения от новата стихосбирка на Яна Кременска, предоставени любезно от авторката:
ПЕСНИЧКА ПРЕЗ АПРИЛ
Нещо пролетно има в този цъфнал налъм.
Имам осем предатели, един бял таласъм,
седмо чувство за нещо, спомен от вечерта…
Две-три важни отметки, сложени под черта.
От голямата радост до големия взрив
имаш девет минутки да се чувстваш щастлив.
Пак ти вярвам на глътчици, стар мой бял таласъм.
Пак съм тук, на Земята. Но и малко не съм.
Не си ангел, пък гледам, всеки втори — такъв.
А ти пак ме спасяваш. Изранено… До кръв.
Затова всички песнички през април си мълчат.
Запокитени в здрача. И готови за път.
Пътят в грешна посока нещо май бе поел.
И нали съм наопаки — срутих онзи тунел.
Без това светлината в него всъщност е мит.
Аматьорски измислен, с бял конец позашит…
Стой си тук. Не измислям. Този път не греша.
Като теб се замислям за земни неща.
Дано върже накрая този цъфнал налъм.
Ти си знаеш… Нали си все пак бял таласъм.
ИМА НЕЩО ТАКОВА
Неприличното щастие и приличната мъка,
самотата стоглава, едноръкият празник.
Има нещо такова идиотско и сбъркано…
Да летиш по земята, по небето да лазиш.
Да е пролет през зимата, а през лятото — Арктика,
да си искаш душата… Много здраве на Фауст!
Нищо общо със бала. Балът всъщност е парти.
Долу маската вече, набеден Мики Маус!
Ех, мълчаните думи се развеждат със тайната…
По взаимно съгласие. Явно, дребно несходство.
А пък точното място се оказва на майната си.
Няма мърдане — тръгваш. Благородство по родство.
Полувесел нещастно и щастливо разплакан.
Да ти дават морето, ти да искаш рекичка…
И си знаеш — голям си. Точно колкото залък.
А врабчетата всъщност обичат трохички.
© Яна Кременска, „Напук на сезона”
AFISH.BG
