Роден е на 22 юни 1942 г. в Черногорск, Сибир. Баща му Николай Смирнов е авиатор, който изчезва безследно със самолета си по време на Втората световна война край Сталинград. Майка му Мария Смирнова е пътуваща актриса и изпълнителка на цигански романси. Възпитава го неговата баба Клавдия, която с мизерната си пенсия едва смогва да осигури препитанието на внука си и затова го изпраща в Суворовското училище. Володя споделя нелеката съдба на хилядите военновременни деца. Но, както казваме ние, шило в торба не стои и през 1965 г.
Смирнов завършва Ленинградския театрален институт при Борис Зон. Играе в театър Ленинградския театър на Ленинския комсомол (1965 – 1968), когато се запознава с българката, студентка във ВИТИЗ Силвия Спасова. Последва я в България. Тук се утвърждава като талантлив актьор в киното и театъра. Прави забележителна роля в култовия филм „Сбогом, приятели!“. Играе на сцената на Младежкия театър и мнозина все още го помня с „Честна мускетарска” на Валери Петров, „Оливър Туист” по Дикенс, „Съдии на самите себе си” на Кольо Георгиев, „Сезонът на големите дъждове” на Георги Богданов, с филмите „Най-добрият човек, когото познавам”, „Среща на силите”, „По следите на Жул Верн”, „Мечтатели”, в тв сериалът „Изгори, за да светиш”…
В “Честна мускетарска”
През 1994 г. го освобождават „по непригодност” от Младежкия театър. Съдът намира основанието за нищожно и го връща на работа, но не и на сцената. Злобата и завистта са отприщени с пълна сила и вливат своите мръсни струи в пълноводния демократичен поток. Светлата душа на актьора не може да понесе това..
В “Сбогом, приятели”
В интервю пред БНР през 1996 г. Владимир Смирнов не спестява нищо, което вижда като действителност, тази действителност, която година по-късно ще го порази с тежък инсулт и после ще го отнесе в отвъдното:
„Не ми е приятно да излизам сега по улицата. Не ми е приятно да гледам хората, които гледат долу в земята… Когато аз дойдох в България 66 – 67 година, аз се чудех – непознати хора ми казваха „Добър ден“ и аз казвах „Добър ден“. Аз от там почнах да се уча. … Сега? Кой носи мрежите, пазарските, кой гледа в мрежата къде какво е купил, за колко е купил, питат от къде е хлябът. Чакайте бе! Стига! Стига сте ни връщали в пещерата. В природата – да! В пещерата – не! И затова не ми е приятно да ходя по улиците. Да гледам безразлични погледи. Няма „Добър ден!“ Е, тук-таме някой познат… някой приятел – „Как си?“, ама така, от единия тротоар до другия. Просто не можеш да се събереш, защото хвърчат мерцедесите, мобифоните и т.н. Защото ти си притиснат на едно тротоарче, където вече и колите са паркирани и ти няма от къде да минеш. Не ми е приятно… Мили хора, които сте в парламента, които сте в правителството, съберете се и помислете за културата. В най-трудните години за България. Това, което знам, което съм чул аз – в най-трудните години, когато свистяха ятаганите, културата е останала, културата се е запазила. И ние сега се чудим как се е запазила тази нация. Не футбол е спасил нацията, а културата, църквата, книгата, писмото, буквата, т.е. културата. И сега да седят там случайни хора, които да отговарят за културата?! Не мога да проумея как могат да търпят такива хора там?! ….”
Снимка на корицата: С Невена Коканова в “Най-добрият човек, когото познавам”
AFISH.BG
