„Портокал с часовников механизъм” е явление в световната литература. Запомня се главно с несъществуващия език, на който говорят „литъл Алекс и неговите друзя”: чудат тийнейджърски жаргон, истинска еквилибристика с английски и руски, изпъстрен тук-там с думи от немски, френски и дори от цигански. Антъни Бърджес (1917-1993), авторът на това прозрение за неизбежния бунт срещу обезличаващата Система – винаги и навсякъде – е един от социалните пророци на ХХ век, признат още приживе за класик на модерния роман. Написаното от него в далечната 1961 година е шокирало като зловеща фантастика, но се сбъдва и до днес, в съвременната ни Матрица. За трайната слава на книгата допринася и въздействената й екранна версия, създадена от друг гениален бунтар – режисьора Стенли Кубрик. Филмът от 1971 г. е култов и е признат от критиката за един от 100-те шедьоври на световното кино.
„— Сега накъде, а?
Бяхме аз, значи Алекс, и моите трима друзя, Пит, Георгий и Смотания Дим, седяхме в млечния бар „Корова“ и си блъскахме рассудока какво да правим с тая шибана зимна вечер, тъмна като в рог и холодна, макар и суха. Млечният бар „Корова“ беше местечко, в което се пиеше не само мляко, но вие, братлета, може вече да сте зафоргетили какви бяха тия барове — нали напоследък нещата се менят толкоз бързо, че всичко се забравя, да не говорим, дето почти никой вече не чете газети. И так, там се пиеше мляко, подсилено с нещо друго. Нямаха разрешително да продават алкохол, но още не им забраняваха да пробутват ония, новите гадости и да ги сипват в кравето молоко, тъй че като го пиеш с „Велосет“ или „Синтемеск“, или „Дренкром“, или две-три други нещица, за петнайсетина минути ти става толкова хорошо, все едно, че са те понесли бог и всичките му светии и ангели, а мозгът ти го прорязват мълнии. Поркаш си „режещото мляко“, както му викахме тогава, и усещаш, че сам се точиш някому, и си готов да се включиш в някой мръснишки номер двайсет срещу един… Точно така си сръбвахме през оная вечер, с която започвам сейчас своя разказ.
Карманите ни бяха пълни с денги, та нямаше нужда да гоним още сухо, като фраснем някой дедик в тъмното и докато смотрим как плува в кровта си, да броим плячката и да делим на четири; нито да прилагаме шокова терапия на някоя дърта посивяла пуйка в магазина и с хохот да се ометем с мангизите й. Защото, както се казва, денгите не са всичко.
Четиримата се носехме по последна мода, а по онова време тя беше черни брюки съвсем по крака с каучуков щит отдолу, точно на чатала, та хем да пази, хем да изпъква при подходяща светлина. Моят щит беше с формата на паяк, на Пит беше рука (по-точно длан), Георгий, передставте си, носеше цветок, а Смотания Дим си бе пъхнал клоунска морда — нали си нямаше понятие кое как е и беше (и томаневерниците ще кажат) най-голямата мъгла от четирима ни. Освен това носехме якета до кръста без ревери, с широките рамене с подплънки, дето им викахме плечо, за да заблуждаваме хората, че сме големи буци. Имахме, братлета, и от ония белезникави галстуки, същинско картофено пюре, раирано с вилица. Волосите си пускахме не много дълги и бяхме обути с едни жестоки сапоги, само за ритници.
— Сега накъде, а?”
© Превод от английски: Мариана Екимова-Мелнишка
AFISH.BG
