Ти беше много уязвима, защото беше хармонична. Дете, което много бързо и много рано стана звезда. И това обясняваше, от една страна, твоите капризи, изблиците ти на гняв и честата смяна на настроенията, както при децата, реакциите ти – обясними, но трудно предвидими и , от друга страна, твоето професионално поведение. Да, но в същото време в теб живееше и детето, което не знаеше точно с какво си играе. С кого. И защо. И през тази пукнатина се промъкнаха страхът и нещастието. Така се случва, когато си Роми Шнайдер, в разцвета на своите сили и си толкова чувствителна и темпераментна. Как да обясня на “другите” коя беше всъщност ти и кои сме ние – “актьорите”! Как да им обясня, че ние от непрекъснатото играене, интерпретиране, от влизането в чуждата кожа понякога забравяме кои сме и се чувстваме изгубени. Как да им кажа колко е трудно и каква сила на характера и каква уравновесеност са нужни на човек, за да запази достойнството си и да продължи да ходи с високо вдигната глава! Но тази вътрешна стабилност къде да я намериш в този свят, в свят като нашия, в този цирк, в който ние сме жонгльори, клоуни, акробати, позлатени от светлината на прожекторите? Ти казваше: “В живота си не умея нищо, но в киното мога всичко”… Не, “другите” не могат да разберат това. Не могат да разберат, че колкото по-голям актьор ставаш, толкова по-непригоден си за живота. Гарбо, Мерилин, Рита Хейуърт… И ти. И докато ти си почиваш, аз стоя толкова близо до теб, плача и крещя – не, не, не, тази ужасна професия не е за жена. Зная го, защото аз съм човекът, който най-добре те познаваше и разбираше. Защото съм актьор. Ние бяхме от една и съща кръвна група, моя кукличке, говорехме на един и същ език. Но аз съм мъж. “Другите” не могат да ни разберат. Разбират ни само актьорите. Това е необяснимо. И когато става дума за жена като теб, те не могат да разберат, че си умряла от “това”. Казват, че си била мит… Разбира се, че да… Но “митът” е само една фасада, един ореол. Мит е кралят, принцът, Сиси, мадам Ано, чайката… Но вечер митът се прибира вкъщи. Тогава той е само Роми – една жена, чийто живот те не разбират, с която се отнасят лошо и която вестниците преследват и нападат. Тогава самотата погубва мита. Митът се превръща в страх. И колкото повече човек сам осъзнава това, толкова повече се оплита в мрежата на алкохола и успокоителните. И тази зависимост става навик, след това необходимост. После човек вече не може без това и сърцето спира, защото е твърде уморено, за да бие.
(откъс от последното посмъртно писмо на Ален Делон до Роми Шнайдер)
AFISH.BG
