“Веднъж съвсем случайно се срещнаха три чудни човечета — Мъхеста брада, Полуобувка и Маншон. Те бяха толкова дребни на ръст, че когато се събраха при продавачката на сладолед, тя ги взе за някакви джуджета от приказките. Пък и наистина правеха странно впечатление. Мъхеста брада имаше мека брада от мъх, по която растяха чудесни червени, макар и миналогодишни, боровинки. Полуобувка носеше обувки с отрязани носове, та да може да върти накъдето поиска пръстите на краката си. А Маншон бе навлякъл огромен маншон, от който навън стърчаха само върхът на главата и крайчецът на петите му. И ето те вече лижеха сладоледа и любопитно се взираха един в друг.
— Извинете — не се стърпя и пръв се обади Маншон, — може и да греша, но струва ми се, че има нещо много общо между нас.
— Ами сигурно, защото и тримата сме си едни и същи смелчаци — съгласи се Полуобувка.
Мъхеста брада откъсна от брадата си няколко боровинки и ги подаде на новите си познати.
— На сладоледа му отива киселичко — добави той.
— Ако нямате нищо против, нека пак да се съберем, а? — предложи Маншон. — Ще си сварим какао и ще си побъбрим.
— Чудесно! — възкликна Полуобувка. — И аз бих ви поканил, но си нямам дом. От дете се скитам по света.
— Като мене — промълви Мъхеста брада.
— Какво съвпадение! — ахна Маншон. — И при мен работата е горе-долу така. Май ние и тримата сме родени пътешественици.
Той хвърли книжката от сладоледа в кошчето за смет и вдигна ципа на маншона си, който бе тъй направен, че да се отваря и затваря с цип. Като изядоха сладоледа, Полуобувка попита:
— Не смятате ли, че трябва да се сдружим? Да се пътешества в компания е много по-весело.
— Ама разбира се — с радост се съгласи Мъхеста брада.
— Просто чудесна идея! — просия лицето на Маншон. — Направо крилата мисъл.
— Значи, решено — отсече Полуобувка. — Само че хайде, преди да вземем генералното решение, да си купим по още един сладолед.
Мъхеста брада и Маншон веднага се съгласиха.
После Маншон пак взе думата:
— Знаете ли, аз имам автомобил. Можем да го превърнем в къщичка на колела, какво ще кажете?
— О-о! — проточи Мъхеста брада. — Иска ли питане?
— Нямаме нищо против — потвърди и Полуобувка. — Много е удобно да се пътува с автомобил.
— Ама ще се съберем ли в него и тримата — замисли се Мъхеста брада.
— То е нещо като автофургон — успокои го Маншон. — Ще има достатъчно място.
Полуобувка закачливо свирна през зъби:
— Наредихме се!
— Да — облекчено въздъхна и Мъхеста брада. — В края на краищата, както се казва, щом е тесен домът, сърце да е широко.
— А къде се намира сега този дом на колела? — обърна се Полуобувка към Маншон.
— До пощата — отвърна той. — Преди малко изпратих две дузини писма.
— Две дузини! — зачуди се Мъхеста брада. — Толкова много приятели ли имаш?
— О, не, напротив! — смутено се усмихна Маншон. — Нямам никакви приятели, пиша сам на себе си.
— Изпращаш си писма до теб! — на свой ред се зачуди Полуобувка.
— Там е работата, че много обичам да получавам писма — каза Маншон. — Но си нямам приятели, безкрайно самотен съм и затова реших да си пиша сам. Изпращам всичко „До поискване“. Пускам писмата в един град, пътувам до другия и там получавам кореспонденцията си.
— Във всеки случай това е много оригинален начин за водене на кореспонденция — отбеляза Мъхеста брада.
— Наистина хитро измислено — съгласи се и Полуобувка. — Да си вземем ли по още един сладолед?
— Непременно — отвърна Мъхеста брада.
— И аз нямам нищо против — рече Маншон. — Но сега да опитаме шоколадовия сладолед. Малко по-скъп е, но заради тази наша неочаквана, чудесна среща си струва да прежалим някоя и друга пара.
Всеки от тях си поръча шоколадов сладолед.
— Хубав е — наруши настъпилото мълчание Мъхеста брада. — Къде-къде по-вкусен от обикновения.
— Хммм — изсумтя Полуобувка.
— Просто превъзходен крем — съгласи се и Маншон.
— Как? — изненадан го изгледа Мъхеста брада. — Крем ли каза? Ядем шоколадов сладолед, ако не се лъжа.
— Много ви моля за извинение — смутено промълви Маншон. — Наистина шоколадовият сладолед не е крем. Но аз, когато съм особено развълнуван, много лесно обърквам имената на сладките неща.
— Защо се вълнуваш тъй, когато ядеш шоколадов сладолед? — зачуди се Мъхеста брада. — Какво има тук да се вълнуваш?
— Но аз не заради сладоледа — обясни Маншон. — Просто от радост, че се запознахме. Това ми е тъй приятно, както се казва. Целия си живот прекарах в самота и ето изведнъж открих такива мили приятели. Как да не се вълнувам.
— Възможно е — обади се и Полуобувка. — Но сега пък шоколадовият сладолед ме разтресе от вълнение.
Той наистина трепереше и лицето му бе посиняло.
— Май множко ти дойде сладоледът — забеляза Мъхеста брада.
— Да, тъй е — съгласи се Полуобувка.
— Повече не бива да ядеш — изплашен викна Маншон. — Ако трябва, ще си вземем сладолед за вкъщи. Имам си хладилник в моя автофургон.
— Тъй ли? — ахна Мъхеста брада.
— Браво! — плесна с ръце Полуобувка. — Ще се запасим поне за осем седмици.
— Но има още нещо — продължи Маншон. — Хладилникът работи само когато автофургонът е спрян. В движение моторът страшно много го затопля.
— Хммм! — измънка Полуобувка.
— Какво ще правим? — запита Маншон.
— Е, в такъв случай ще минем и без запасяване — намръщи се Мъхеста брада.
— Няма как — съжали Маншон. — Но не искам да ви натрапвам своето мнение.
— Ох, пръстите ми скоро ще се превърнат в ледени висулки — оплака се Полуобувка. — Дано да ги сгрея някак в този автофургон.
— Да вървим значи — махна с ръка Мъхеста брада. — Честно казано, горя от желание да видя тоя автомобил.
— Благодаря — кой знае защо отвърна Маншон.
И те тръгнаха.”
“Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада”, Ено Рауд, 1972 г.
Ено Рауд
AFISH.BG
