Любовта е най-голямата свобода. Абсолютна свобода, изтръгната от материята, по-свободна от светлината в пространството. Може би любовта е излъчена от някакво антивещество и прониква до нас като космическа радиация, непознаваща никакви прегради, зависимости и ограничения. Може би заради това така остро чувствах съпротивата на материята, на дреболиите, на вещите в присъствие на любимия. Сякаш антивеществото на любовния трепет се бои от сблъсък с материалния свят да не бъде унищожено, да не анихилира.
Само за един миг пребивавах отвъд, в океана на абсолютната свобода. За един миг бях отмахнала собствените си брегове. А после откривах наново себе си. Прибирах се в собствените си атоми, завръщах се в своята формула в строгите зависимости, в тесните си граници. Сама ставах бряг на себе си. Връщах се в новото очакване. Със скоростта на светлината прелетях през ерите и пак се спрях в моя двадесети век, разсъдъчен, делови, безпощаден. Връщах се в света на необходимостта с една неизлечима носталгия по абсолютната свобода там нейде в прародината на любовта.
А първият полъх от тоя свят на зависимостите бе тревогата: ще изгубя ли любимия? Как да го задържа? Исках невъзможното. Все едно да искаш да задържиш безкрая. Любовта е от света на абсолютната свобода. И всеки опит да я оковеш или ограничиш ще я унищожи.
© Блага Димитрова, „Пътуване към себе си”
AFISH.BG
