— А сега, уважаеми…?
— Седларов! — услужливо отвърна собственикът.
— Уважаеми гражданино Седларов, нека разгледаме вашата работилница и експонатите — този миниатюрен Лувър!
— Какво?
— Спомени… Но да вървим, Седларов. Ще се пръсна от любопитство…
— Стараем се, другарю капитан, и ние… как да кажа… да научим народа на красивото!…
— Похвално е, Седларов, че в този век на техниката и прагматизма все още се срещат хора естети, за които красотата е смисъл на тяхното съществувание!
— Не искам да се хваля, но така си е!
— Е? Апре ву, Седларов!
— Какво?
— Нищо, нищо… Предпочитам да се движите пред мен и, докато ходим, искам кратко и стегнато описание на дейността в това предприятие.
— Имаме пластмасов цех за народни кукли…
— В какъв смисъл народни? Сега всичко е народно!
— Носиите.
— Да, носиите, сърцето на българския фолклор, душата на българската жена, изплакала очите си в тези шевици, тук и само тук се отразява душата й, а не като на Запад — в прането, готвенето и побоищата.
— Имаме цех за ковано желязо, две преси, пирографирани изделия, керамика…
— Да оставим производството. Водете ме направо при готовата продукция!
— Ей сега, другарю капитан!…
Залата на експонатите бе една барака, но доста чиста и прилична. Тук на една маса се намираше продукцията на моделите. Соколинов вдигна някакъв предмет.
— Това какво е?
— Мече.
— Пишете, за бога, че е мече, иначе ще го сбъркам с паяк.
— Казва „мамо“…
Седларов го натисна по корема и се чу противен грач.
— Похвално…
Соколинов вдигаше и разглеждаше предметите един по един.
— Мартенички?… Добре. Щъркелче с бебе… Правилно! България трябва да се бори за висока раждаемост! Детско столче-цукало… вероятно от дърводелския цех?
— Харчи се много.
— Не виждам цените?
— Това са само модели.
— Крокодил или бразилски алигатор? Прилича на динозавър! Защо не се движи?
— Пружината му е повредена.
— Лошо, другарю…?
— Седларов!
— Лошо, Седларов, лошо! Никаква красота, никаква функционалност! Кой е дизайнерът ви?
— Какво?
— Питам кой прави моделите?
— Ами… аз! — скромно заяви той.
— Вие сте следвали Художествена академия?
Последният отрицателно поклати глава.
— И сте специализирали в Мюнхен? Ученик на Пол Клее! Влияние на Пикасо? Продължител на Пироманишвили?… А сега, дайте си документите! Цени, производство, пласмент, заплати, месечни отчети и така нататък! Ако и документацията ви е така красива, както равнището на продукцията, ще трябва да ви изпратим командировка в Софийския централен затвор. Повярвайте ми, той е просто университет за хора с художествени наклонности, както в Константинопол е била Магнаурската школа за Кирил и Методий и синовете на българските царе! А вие сте млад все още… Ще излезете запазен…
— Другарю капитан, моля ви, мене ще ми стане лошо…
— Моля, документите!
Той извади от бюрото папки, разписки, кочани… Изведнъж Седларов събра сили и се озъби:
— Кой сте вие всъщност?
— Аз ли? — учуден каза Соколинов. И след кратък размисъл продължи: — Аз съм капитан Буревестников, ясно ли е?
— Тъй вярно!
— А сега, махайте се и ме оставете да работя на спокойствие!
Така капитанът от Соколинов стана Буревестников. Той обожаваше Максим Горки. Защото е бил босяк. Не бе чел от него нищо, освен юбилейните заглавия в печата, сред които му се бе мярнала някога запаметяващата дума Буревестник.
Седларов излезе с нежелание. На очите му имаше сълзи. А капитанът разкопча мундира, свали фуражката си, седна на бюрото и разлисти първата папка. Почна да си взима бележки. Не след дълго някой почука на вратата.
— Мога ли да вляза? — попита собственикът. Той носеше поднос с чаши и чинии.
Буревестников с нескрито любопитство погледна таблата. Без да иска, се облиза.
— Едно кафенце, кифличка, малко луканчица… — опита да се засмее Седларов. — Едно кентче… работата ви е трудна… чувствайте се у дома. Ще мога ли да ви поканя на вечеря?
— Излезте и ме освободете от присъствието си!
Когато прелюбезният домакин излезе, Буревестников се нахвърли на яденето. Но веднага след това продължи да работи. Така го завари вечерта. Лампата светеше, а Буревестников здравата се трудеше, по риза. Пушеше от „Кента“. Отново се почука на вратата и се появи неизменният Седларов.
— Другарю Буревестников, моля ви… Ще се погубите… Вие трябва да се щадите!…
— Когато човек работи за щастието на народа, думата „щадене“ е неподходяща! Елате, Седларов! Застанете зад мене! Досега само изчислявам нерегистрираната печалба. Тя е от порядъка на петцифрено число и забележете, само за последните три месеца!… Всъщност от колко години е предприятието?
— От пет.
— Вероятно ще стигнем до шестцифрено число. А млад човек сте, нелишен от способности… С голям стаж в търговията. Защо не останахте в бакалския бранш?
Уплашеният Седларов нещо промуча.
— Ясно. Красотата ви е привличала. Изкуството! В душата на всеки бакалин се крие артистът! Съжалявам, Седларов. Следващата ни среща ще бъде в следствения отдел.
— Не ме погубвайте! — изхълца Седларов. — Имам само тая къща, жена и едно-единствено дете — момиче, от женски пол.
— Ето как един артист си отива от света! Още Нерон го е казал! Кво вадис домине!… Но къщата е триетажна. Видях и две леки коли.
— Имам още една, скапана…
— Вие правите колекция от скапани детски играчки и скапани коли? Лошо, другарю Седларов, лошо! Какъв пример ще дадете на детенцето си?
— Тя е вече трета година кандидат-студентка.
— И с вашите финансови възможности не сте могли да я пробутате? Странно! Познавам един кожухар. Момчето му го изпратиха на държавни разноски в Италия да учи пеене. Иначе заекваше. А момичето му скоро ще завърши Художествената академия, отдел „Текстил“, макар че е далтонистка.
— Не ми беше по силите! Кандидатства за кинорежисьор!
— Аз очаквах повече от вас! Вие ме разочаровахте, Седларов!
— Вечерята е готова, другарю капитан! Ще благоволите ли да ни зачетете? Жената цял ден готви…
— Избършете си сополите, усмихнете се… Ха така! Животът, другарю Седларов, е пред вас. Не загубвайте любопитството си към живота! Да тръгваме!
© Свобода Бъчварова, „Опасен чар”
© Издателство на БЗНС, 1986
AFISH.BG
