Италианският писател Лоренцо Амури разказва собствената си история в романа „Спиране на дишането“ (изд. Персей, превод Весела Лулова Цалова).
Лице, зарито в снега, като в мека вата, която отнема дъха. И световъртежът от апнеята. Няколко минути преди това Лоренцо е карал ски с приятелката си Йохана. Безгрижен момент, както многото други, вече непоправимо останал назад, в едно далечно минало. След това са шеметното бързане с хеликоптера към болницата, фармакологичната кома и деветчасовата операция на гръбначния стълб. Пълната загуба на чувствителността и движенията от гърдите надолу. От този момент нататък Лоренцо и неговото тяло ще живеят като разведени съпрузи, делящи един и същ дом. Единственото нещо обаче, което има значение, са ръцете. Да успее пак да ги раздвижи, да започне отново да свири на китара, защото музиката е целият му живот. След изписването му от интензивното отделение предстоят дълги месеци за рехабилитация в една швейцарска клиника в Цюрих, до деня, когато ще трябва да я напусне, а тя се е превърнала за него в новата майчина утроба, държала го затворен, но обгрижвала и покровителствала по време на боледуването. Трудно е вписването му отново в свят, където изведнъж всичко се е превърнало в недостижимо и всички са станали по-високи, застрашителни гиганти с внушителни сенки.
С кураж и решителност Лоренцо Амури разказва за своето завръщане към живота. Желанието да вижда, докосва, усеща. Да започне пак да закъснява нощем с приятели. Да се отдаде на любовта си към любимата жена и да възвърне свободата си, която му е била открадната. Всеки етап е бавно изкачване към повърхността, дълбока апнея, отнемаща дишането, която предхожда мига на благодатното и безкрайно поемане на дъх.
Книгата е отличена с Наградата на Европейския съюз за литература.
AFISH.BG
