Три стихотворения за майката – на Никола Вапцаров, Блага Димитрова и Дамян Дамянов
МАЙКА
Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви!
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка…
Имала майка,
имала син. —
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и камъни голи.
Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът й
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.
Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.
Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова —
как очите му бягали все
на бащата в пищова.
Имала майка,
имала син. —
Хубав бил, млад бил
и строен.
Но възмъжал
и хванал Пирин,
тъмното хванал усое.
Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.
Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяхи.
Пак майка.
И нощем,
когато звезди
над тъмния хребет горели,
тя
вземала в скутите малкия син
и тихо му пеела:
„Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.
Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай…
Не ставай хайдутин…“
Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдути горите.
Оженил се,
сетне зарязал домът
и… станал комита.
Години на кръв.
Години на кръв и войни.
Пирин.
И орлите
в горите на мърша налитат.
Под всяко дърво,
с изцъклени,
тъмни очи,
убитите гледат как вечер изгряват звездите.
Отишъл си бея.
Отишъл си — значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.
Народ е това! —
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване.
Смълчал се народа.
Смълчал се и само сумтел.
И вече не виждал на робството де ще е края.
Излезли комити,
в горите не бродили те,
а се разкарвали с „Щаери“.
А там, във гората,
израсли железни тръби.
Комини израсли в гората.
И със рапидно-стоманни зъби
заръфал снагата й
гатер.
Пак майка.
И майката имала син.
Залоствала вечер вратите
и пяла му:
„Нанкай, сега сме сами,
нанкай, не ставай комита.“
Комита не станал.
Не бил бикоглав. —
послушен бил момъка, значи.
Но някой разнесе в селото мълва,
че паднал убит като стачник.
© Никола Й. Вапцаров
ДА БЪДЕШ ЖЕНА
Да бъдеш жена — това е болка.
Когато ставаш девойка – боли,
Когато ставаш любима – боли.
Когато ставаш майка – боли.
Но най-непоносима на земята
е болката да си жена, непознала всички тия болки
до една…
© Блага Димитрова
МАМО
Да кажа като някои поети,
че имаш сняг в косите ме е срам –
Ще падат, ще се стапят снеговете –
косите ти все бели ще са, знам.
Не е то сняг! Там косъм подир косъм
и кичур подир кичур е белял
със дните, що на всички майки носят
едничка радост, хранена с печал!
Едничка радост – чедото да види
от пътищата в най-добрия път
и нему хорско зло да не завиди,
съня му мисли зли да не мрачат.
Затуй когато вечер аз заспивам,
от мен отнемаш с топла длан скръбта
и някъде в сърцето си я скриваш,
но като сняг над тебе пада тя.
Бил ранен, късен, нивга не забравя
снегът добрата майчина глава.
Светът пред него три поклона прави –
не, сняг не е, а слънце е това!
© Дамян Дамянов
AFISH.BG
