Станчо и Стоилка седяха на камьните, със забити в земята погледи, мълчеха и мислеха.
— Мъчно е така, Стоилко — рече по едно време Станчо, без да я погледне, и тъжно залюля глава.
— Мъчно — не, ами мъчно — отговори Стоилка, с очи устремени в земята, и вьздъхна. — Мисля, мисля, по цяла нощ мисля, па не знам…
— И аз много мисля, па се чудя какво да правя. Виждам, че не може така. Ще трябва да му се тури някой край. Повече зарад децата Да има кой да ги гледа. Човек загази ли, барем с двата крака да загази … Божана, горката, много ме ядосваше… Е-е, да знаеш какъв лук ми кълцаше на главата! Ама аз пак я обичам, с пръст не съм я докачил, що има една реч. Кой бие жена си — бие ангела си …
— Махни, Станчо, не думай, че… Какви ги има! Да я биеш, не, ами и земята под нея да не оставиш — рече Стоилка и се залюля и тежко като сухо дърво.
— Аз не съм от тях отговори Станчо. — Вярваш ли, че откак е умряла, половин човек съм станал! Мъчно ми е…
Станчо говореше от сърце и с жален глас. Очиге му овлажняха при наплива на тия спомени за Божана. Ракията бе поразвързала езика му.
— И моя Яначко беше добър, сиромахът, ама лека му пръст. Имала съм късмет, че се помина. Както беше я подкарал той, още една година да беше поживял, и щеше всичко да пропие — заговори Стоилка, като пазеше с ръка устата си, за да и се не видят големиге зъби. Нищо нямаше да остане, нищо, нищо! Децата щяха да ходят петимни за залък хляб.
Стоилка смръкна още веднаж от палурчето и го подаде на Станчо. Той го пое, без да я погледне, и се замисли.
Гробищата вече бяха запустели. Печално и самотно сега стърчеха там окитените стари кръстове. Мъглата се сгъстяваше повече. Стрехите на старата черква плачеха с едри сълзи. Капките тупаха тъжно и правеха вадички по мокрия пясък. Сякаш че това схлупено здание, немощяло под товара на годините си, безутешно плачеше. През гробищата по нанадолнището премина, подпирайки се на грамадната си дряновица, Богдан просякът, усукан в дрипн като валмо. В срещната кръчма тъжовно пропище гайда, заплака, после пророни няколко тропливи звуци и замлъкна. След нея се вдигна, пак тъй кратък, весел пиянски вик, и също замлъкна.
Стоилка и Станчо се погледнаха.
— Кои ли се веселят? — попита унесена в тъгата си Стоилка.
— Сиромашта — отговори Станчо. — Пият…
© Елин Пелин
AFISH.BG
