Острият поглед на Макс към човека беше събирателна леща, събирателна – значи възпламеняваща. Всичко същинско, тоест творческо, в човека се разгаряше и разрастваше във възможния огън и градина. Той не потисна никого със знания, опит и дарба. С ненаситността си за истинското Макс заставяше човека да бъде самият той. „Когато имам нужда от себе си – аз си отивам, щом идвам при теб – значи си ми нужен ти.” Понечих да напиша ненаситност за „подлинное” (истина, вярно, неподравено – б. пр.), но веднага си спомних, дори го чух с ушите си: „Марина! Никага не употребявайте думата „подлинное”. – Защо? Защото прилича на подло? – Наистина е подло. Първо не е пОдлинное, а подлИнное, подлинна истина, истината, която е под линките, а линките са ивици кожа, които палачът изрязва от гърба на жертвата, за да изтръгне признанието, лъжепризнанието. „Подлинная правда” – е правдата на затвора.”
Всичко, на което ме е учил Макс, съм запомнила завинаги.
И така, с алчността си за истинските неща Макс заставяше човека да бъде самият себе си. Знам, че за младите поети с нещо свое той беше незаменим – както и за младите без нищо свое. Помня съвсем в началото на познанството ни една литературна вечер у Алексей Толстой. Декламира някакъв титулован гвардеец: луна, лодка, люляк, девойка… Вместо отговор след тази тривиалност – тежко общо мълчание. И Макс, гальовно, сякаш с глас стъпва по жарава: „Имате изключително приятен баритон. Пеете ли? – Съвсем не. – Вие трябва да пеете. Непременно трябва да пеете.” Кълна се, че в тези думи нямаше нито капка ирония: баритонът действително трябва да пее.
© Превод от руски: София Бранц, „Спомени за поети”
Волошин с майка си и семейството на Марина Цветаева
Снимка на корицата: Портрет на Максимилиан Волошин, худ. Борис Кустодиев
AFISH.BG
