Поезия изцяло идваща от дълбините. Със силата на Дантевия Ад, с ръката на художника, който плаче, рисува и умира. Нещо изначално и крайно. Но което виждаш. Както когато се вдига мъгла, чувството, че различаваш контурите, че проглеждаш заедно със света. И неусетно повтаряш като дзен коан – най-високото е винаги най-дълбокото…
Иван Методиев е роден на 13 септември 1946 г. в София. Син е на учителя-писател Методи Маринов. Завършва химия в Софийския университет „Кл. Охридски“ през 1970 г. Работи в Института по почвознание (1973-1982 г.), в издателство „Български художник“ (1982-1983). През 1983-1991 г. е редактор в отдел „Поезия“ на сп. „Септември“ (после „Летописи“). Публикува стихове от 1973 г. Издател, редактор и идеолог на сп. „Нава“ от 1990 г. – издание, свързано с търсения в областта на кратките поетични форми.
Автор на стихосбирките „Прости сетива“ (1980), „Пейзажи на душата“ (1983), „Космогонии“ (1987), „Структури“ (1989), „Брод“ (1989), „Майка на вселената“ (1990), „Гъзове и облаци“ (1994), „Книга на прашинките“ (1995), „Песни за сираци и сирачета“ (1996), „Време и нищо“ (2001), „Повече тишина“ (2003), „Избрано“ (2004).
Творбите му са преведени на над 20 езика.
В началото на юли 2003 г. след кратко боледуване Иван Методиев заминава на почивка в Пиринска Македония. В местността Лошин на р. Места близо до Добринище на 10 юли 2003 г. умира при неизяснени обстоятелства.
В един последен риболов, той улови душата си и изчезна там, където има повече тишина.
В текст след смъртта на поета Силвия Чолева пише за своя приятел следното:
„Новата природа, която подреди върху хартията Иван Методиев, ме зарежда с основания да вярвам, че ненужността на поетите е все още само метафора. Чувам сега гласът на Иван – как се смръщва, но и се усмихва едновременно, за да ми каже с немия глас на рибата:
„… да нарежа светлината,
със перки и със люспи, на кристали разноцветни
и дълго да се взирам, цяла вечност да се взирам,
а после най-нехайно
да ги пръсна със опашка.“
Рибата Иван.
Знаеща риба.“
Източник и заглавна снимка: binar.bg
БИЛИ ЛИ СМЕ
Иван Методиев
Били ли сме или не сме били?
Какво от нас на този свят остава?
Мъглива утрин. Тъмен дъжд вали
над теб и мен, над тази пръст корава…
Безкрайна пустота след нас остава,
частици нищо, пълни с тишина
край люлката на бога — нани-на…
И сън след сън, животът отминава.
До ужас ме обичай. Днес. И тук.
Вселената чрез тебе ме обича.
Със всеки трепет плах, със всеки звук,
все повече мъглата се сгъстява.
Денят помръква! Въздухът изтича!
Прахът ни този свят осъществява.
AFISH.BG
