Първият ѝ филм е „Неприятности с Хари“ на Алфред Хичкок, през 1960 г. снима „Апартаментът“ с Джак Лемън. След такъв старт, норално е кариерата й зашеметяваща.
Шърли Маклейн и Джак Лемън
Освен като актриса, Шърли Маклейн, по-голямата сестра на също така емблематичния холивудски актьор и чаровник Уорън Бийти, е дългогодишна защитничка на гражданските права и свободи. Авторка на международни бетселъри, сред които “Камино”, „Ами ако”, „Приключение в Атлантида, “Паметта на душата”.Книгите й се отличават с остър ум, идеален изказ, философски наблюдения върху живота и религиите и с естествен хумор и типичното за нея чувсто за самоирония.
Предлагаме ви откъси от автоиографичната й книга “Това, без което (не) мога” на издателство „Обсидиан”:
“Харесва ми да остарявам, защото мога да забравя онова, на което съм придавала огромно значение в миналото. Навремето ми се струваше, че наистина е важно дали ще се появя на някоя премиера на високи токове или с равни обувки. Представяте ли си? С годините осъзнах, че „театърът“ от миналото е сценарий, в който вече не искам да участвам.
Колкото повече се трупат годините, толкова по-наситен с приключения е моят сценарий. И с рискове, разбира се. Но безоблачното повествование е адски скучно – както научих, наблюдавайки моите родители. Много отдавна напуснах тихото пристанище на родния дом. Впусках се във все нови и нови проучвателни експедиции, а пътят винаги ме отвеждаше навътре, към самата мен.
Много бързо научих, че моята американска версия на истината не е непременно всеобщо валидна. Истината е не само относителна, но и непрекъснато се променя.Открих, че самият живот е театър. Всяка култура играе своята роля. Понякога героите в моите пътувания бяха подли и неетични, друг път – добри и отзивчиви. Някои събития бяха комични, други – доста драматични.
Цял живот бях играла роли на американски жени, тъй че когато пътувах, можех да изляза от този стереотип и да почувствам, че принадлежа на друга култура. Придобих по-обективен поглед към самата себе си, а схващанията ми станаха по-гъвкави. Някъде на четирийсет започнах да забелязвам, че проявления, които преди бих заклеймила като неморални, се превръщаха в уроци, а не в присъди… дори по отношение на смъртта.
Израствайки в „страната на свободата“, не бях обучавана да разсъждавам извън параметрите на онова, което моите учители с традиционно мислене искаха да знам. Ако станех твърде дръзка, родителите ми всячески се стараеха да ме предпазят. Всъщност те ме оградиха с еднометрова емоционална ограда. Научавах се да я прескачам. И те я издигаха по-нависоко. Постепенно свиквах да прескачам и нея. Те не са ме плашили, просто искаха да ме предпазят.
Нищо чудно да съм се впускала в толкова много и опасни приключения тъкмо защото родителите ми ме бяха накарали да повярвам, че на всяка крачка дебнат безброй опасности, но без да потиснат любопитството ми. В крайна сметка те са ме учили как да прескачам оградите. Това и съм правила през целия си живот. Съзнателно или не, майка ми и баща ми ме научиха как да преодолявам преградите, които се издигаха пред мен, а също и да бъда дръзка.
Когато обръщам поглед назад към досегашния ми живот, ми е интересно да разбера кои случки и събития си спомням като значими. Като че ли съществува разграничение между преживяното със сърцето и усетеното с ума и тялото. Ако днес тръгна да пиша само за моите пътувания, ще се получи нещо различно от книгите ми, които вече са издадени.
Истината е, че където и да съм ходила, винаги съм търсила себе си. Пътуването към самата мен – проверката на моите убеждения и ценности, независимо дали съм си стояла у дома, или съм обикаляла далечен край на света, – ето това е най-значимото ми пътуване. Тъкмо то ме подтикна да изследвам истинското значение на духовността. Постепенно се убеждавах, че действително всичко е мое дело. И се опитвах да опозная героинята, която бях създала за себе си в театъра на живота.”
Превод от английски: Здравка Славянова
AFISH.BG
