Събота, 02 Юли 2022
Писателката Силвия Томова: Да си будител не е демоде и никога няма да бъде

Писателката Силвия Томова: Да си будител не е демоде и никога няма да бъде

„Да нямаш позиция в забързания свят, в който живеем, е скатавка”, казва авторката на романите „Печатарят” и „Милост за приятелите” в интервю на Виолета Цветкова специално за „Афиш.бг”

 

Два нови романа от един автор, появили се на бял свят в рамките на една година – това наистина е впечатляващо. А писателката Силвия Томова го направи. Миналата есен представи „Печатарят”, изключителен разказ за първия български печатар Яков Крайков, а сега излезе и „Милост за приятелите” (и двете книги са от каталога на „Жанет 45”), в който живее съвременният българин.

Впечатляващо е, защото за написването на „Печатарят” е очевиден положеният къртовски труд за предварителни проучвания на средновековната история на Венеция и на оскъдните данни за един истински възрожденец. И защото в „Милост за…” има ясна позиция за времето, в което живеем.

Всъщност не е изненадващо това, което прави Силвия Томова. След журналистиката, която я изкушаваше през 90-те години на миналия и началото на новия век, тя окончателно се посвети на литературата. Преди двете си нови книги тя издаде сборниците с разкази „Добър ден, Р.” и „Черни маслини и двама мъже” и романите „Кожа” и „Тит от Никомедия”. Носител е на първа награда от Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев” (2007) и приза „Книга на годината” на академия „Либер” (2010).

Нейни разкази са превеждани на хърватски, полски и белоруски, а премиерата на „Тит от Никомедия” на сръбски език през 2013 г. е част от културната програма за 1700-годишнината от подписването на Миланския едикт в град Ниш. Тази година романът й „Печатарят” получи пет номинации в национални конкурси и е удостоен с наградата „Ваня Константинова – 2016”.

Когато я питам лесно ли пише, Силвия Томова казва: „Започвам да пиша тогава, когато се чувствам уверена, а не с колеблива позиция. Тогава, когато съм сигурна, че нищо няма да ми се изплъзне. Подготвям се много сериозно.”

Знам, че е така. Когато прочетох „Печатарят”, не можех да повярвам че толкова много история е събрана в четиво, което вълнува. А авторката обяснява: „Много четох. Седемте години, в които Яков Крайков е живял във Венеция, ги знам по дни и часове. Издирвах всичко за него и за времето на всички възможни езици, вкл. история на Венеция и история на книгопечатането от този период – все пак става дума за действителна личност и ако сгреша някъде, нищо, че е художествена творба, ще ме разкатаят…”

Седим със Силвия Томова в столично кафене, наблюдавам я и за да разчупя леда в началото на интервюто, се опитвам да я разсмея. Явно успявам, защото след шегата ми за нейните „пътешествия във времето” разговорът ни тръгва на „ти”, сякаш сме се познавали от години:

 

- И какво – Силвия Томова се върна в реалността…

- Ха-ха! Тоест… че пише нещо на съвременна тема ли?

- Мдаа. Шегувам се, разбира се. Как се правят тези прелети към Средновековието и обратно?

- Е, те и предишните ми истории бяха реални…

- Добре, поправям се… Силвия Томова се върна в съвременността.

- (Смях.) Да, разбирам шегата… Знаеш ли, в един момент усетих, че трябва да излея цялата си горчивина и ярост, и яд, и всичко, което научих през годините на т.нар. преход. Да го представя според възможностите си и да кажа своята истина за измамата на тези 25 години. Иначе другите ми сюжети също са реални, но те трябва да се четат по-скоро като „думам ти, дъще, сещай се, снахо” – както всеки един исторически роман, разбира се. В „Милост за приятелите” обаче исках да говоря по-директно. Отпуснах се и мисля, че се получи.

- Много ти се е насъбрало през тези изминали 25 години…

- Не само на мен – на всички ни се насъбра. И това се вижда с невъоръжено око, стига човек да се разходи из краен софийски квартал или в провинциален град и да си поговори с хората там без идеологически очила, без политически инструментариум. Ако съвсем човешки седне и си поговори с тях, разочарованието се вижда. Вижда се бедността във всякакъв план, вижда се умората. Моето впечатление е, че нещата не вървят на добре.

- Защо мислиш така?

- Защото това, което всъщност загубихме през тези 25 години, е надеждата. Ние нямаме дългосрочна перспектива, вече мислим ден за ден, докато през 1989-а не беше така. Тогава си представяхме бъдещето като един вектор, в който през цялото време нещо ще ни се случва с идеята да бъдем по-добре, да живеем по-добре, да бъдем вероятно по-добри, да има свободна конкуренция, да станем по-богати… Нищо от това не се случи. Ние се разединихме като общност. Ние не можем да си представим догодина какво ще правим. Не сме в състояние да планираме дългосрочно живота си. Дори вече не си говорим – ние се подозираме. И между нас, за съжаление, застана много дърварски проявена и дърварски прилагана политика. Без истинско разбиране за ляво и дясно. И заживяхме в идеологеми и в лъжа. Всичко това, събрано в едно, в рамките на живот на поне две поколения, се опитах да пресъздам в романа „Милост за приятелите”. И мисля, че не съм излъгала.

 

- Иска ми се да си поговорим за поколенията, но ще те прекъсна за малко, защото като каза „изгубихме надеждата”, си спомних нещо. Преди няколко дни гледах един репортаж по телевизията за пет учителки, които живеят в мизерно общежитие в абсолютно забравено от Бога място, но всяка сутрин стават, минават през външната тоалетна, която изглежда ужасно, мият се с ледена вода и т.н., излизат и, както казаха, слагат най-широките си усмивки и тръгват – защото в училището ги чакат шепа деца, които искат да учат… Май не се е загубила напълно надеждата?

- Това са последните й искри според мен. Преди да бъдат удавени. Защото има пет учителки, които извършват подвиг – така звучи, а в същото време се затварят училища и всяка година по все по-малко класове влизат в час, отпадат деца от училище и ние намаляваме все повече и повече.

Знаеш ли, тази година обиколих поне 20 града, за да представям романа си „Печатарят”, и ми се струва, че хората в по-малки градове като Лом, Балчик, Плевен, Казанлък са запазили нещо от миналото. Когато се говори за култура, за литература, те са жадни. Искат да се срещат с писатели, да си говорят с тях. Читалищата не са загинали. В Лом и Балчик срещите ни бяха в читалища, в Казанлък ми съдействаха от общинската библиотека „Искра”. Докато в по-големи градове, например Варна, е друго – ако нямам приятели там, за това събитие няма да се чуе. Те няма да проявят интерес към някакъв автор, който им разказва някаква история за печатаря Яков Крайков. Това е резултатът от политиката и бруталния пиар, който превърна говореното за литература и някои автори в търговски марки. И това е ужасно. Ако си независим, ако не принадлежиш към някакъв кръжец, е трудно. Трудно е за автори, които не принадлежат, които не са експлоатирани като търговска марка. За съжаление, медиите също са част от процеса.

- Как да си обясня нещата, които се пишат понякога за теб - омраза ли е, завист ли, какво е?

- Ако имаш предвид това, което Митко Новков написа в сп. „Съвременник”, то има предистория. Тя не е свързана с литературата. Той просто ме нападна, защото не харесвам позициите, които заема, и литературата е последното, което има нещо общо с нашия т.нар. спор. Пазя кореспонденцията ни, преди той да напише онзи текст и мога да докажа думите си във всеки момент. Но не съм на неговото ниво – доста по-висока етика и морал имам, така че не бих показала този диалог публично, но го пазя. Някой ден може би ще му го припомня лично. Това, което написа Новков за романа „Печатарят”, не беше литературна критика, а просташко оплюване, което не почива на никакви основания. А аз бях длъжна да отговоря и го направих.

- Ако не беше жена, щеше ли да те сполети този проблем?

- Много хубав въпрос. Ако бях мъж, Митко Новков едва ли би написал тези неща за „Печатарят”. Защото за такива думи един батко би раздал две крошета. Освен това се оказа, че сп. „Съвременник” като че ли е занижило критериите си по отношение на Новков – уважаващо себе си публицистично-литературно издание не би трябвало да допуска такова долнопробно оплюване на автор.

- Има една реплика от „Печатарят”, която много харесвам: „Да си жена и да искаш да държиш въглен, креда, перо или четка, е все едно да се обречеш на вечно изгнание…” Изглежда не са се променили много нравите през изминалите векове?

- Така е било през XVI век… Но да, много е трудно да си жена писател в България. Особено ако си независима жена, а аз смея да кажа, че съм, и ако не си част от литературна фамилия – дъщерите писателки си вървят с отразената слава на своите бащи… Но не се оплаквам, защото пък вярвам в това, което пиша. И не бих казала, че точно това, че съм жена, пречи.

Пречат други неща. Пречи намесата на политиката в литературата от 1989-а насам. Донякъде пречи това, че новите писатели, които трябваше да бъдат назначени след 1989-а, дойдоха с една естетика, която напълно отрича това, което е ставало преди тях. Пък тази естетика като че ли не издържа проверката на читателите. Хората много трудно свикват – ако въобще са свикнали – с постмодерни изпълнения. Ние като че ли не излъчихме автор, който да е на нивото, да речем, на един Гоце Смилевски – македонеца, за когото всички казват, че е истински представител на постмодернизма. Ние нямаме такива, не се получи.

Ето, тези неща пречат. Ако човек иска да пише, без да се води от тази мода, на него ще му бъде по-трудно, защото конюнктурата е решила, че не трябва да се пише така.

- Всъщност какво значение има модата в писането, нали в крайна сметка за четящия е важно какъв разказвач си…

- Най-важното за човека, който чете, е да бъде докоснат. По-младите автори се опитват да бъдат модерни, защото на това ги е научило времето. Времето чрез медиите, които се занимават с литература и култура. Някои журналисти се опитаха тотално да изметнат езика, тотално да изметнат усещането за литература, отричайки всичко старо. И тъй като по-младите автори не могат да проследят нещата в дълбочина, те не успяват и да видят, че генезисът на всичко това е политически, и че при всяка смяна на системата светът се претапицира от всички възможни ъгли и изкуството е един от тях.

Няма политически строй през ХХ век, който да не е имал свои певци, писатели, поети, музиканти, но тъй като по-младите автори не могат да видят това, а и не са длъжни да го знаят, те не успяват да направят този анализ. Няма кой да им го обясни и те си мислят, че да си „разчупен” – в лошия смисъл на думата – е много вървежно, много модерно. И имитират.

- Това имах предвид – накъдето се обърнеш, ерзаци…

- Точно така е. Имитират. Защото никой, включително в училището, не им е посочил големите образци… Когато прочета една поема на Георги Рупчев, аз рухвам и се разплаквам, както като чета големите автори на XIX или на ХХ век, големите американци, големите французи или нашата класика. Като почета „Белият ескадрон” на Йордан Йовков, буквално се разтрепервам…

Според мен ще видим рухването на постмодерната мода, ще видим рухването на новото априлско поколение – то вече се самоизяжда съвсем заслужено; ще видим още литературни скандали – те никога няма да стигнат до генезиса такъв, какъвто е в моите очи, защото не е угодно тези неща да се признаят. И предполагам, че след 10, 20, 30 години новото поколение ще дойде, ще гледа на назначените за писатели днес така, както ние гледаме на старото априлско поколение. Винаги е било така. Трябва да се примирим.

Въпросът е пишещият човек – писател, поет, разказвач – да не изневерява на вътрешния си глас и на съвестта си. Защото изневери ли, край! Той се е продал. Продал си е душата на дявола, продал се е за пет стотинки, продал се е за някаква политика, която е временна. Това е моето виждане.

 

- А какво мислиш за езика, на който говорим днес? Не стана ли и той жертва на модата?

- Да, така е. Ние не уважаваме думите. И поезията загуби от това. Била съм на много литературни четения и съвсем, съвсем младите поети като че ли не знаят, като че ли не могат да рецитират. Виждала съм от по-старите поети как буквално разплакват хора в залите. И чужбина съм го виждала – излизат чужденци разплакани, след прочетено българско стихотворение на чужд език; виждала съм хора, които не могат да се успокоят и излизат пред залата, за да се съберат…

Кой от поетите до 30-35-годишна възраст може да развълнува сърцата на хората по този начин? Ама да ги развълнува истински! Да те покърти и да не можеш да спиш! Да те накара да се запиташ „аз добър човек ли съм” или „ами ако съм лош, мога ли да се променя след прочетено”… Това е литературата. Тя задава въпроси на човека, отърсена от идеологически предразсъдъци, от последния вик на естетическата мода, от ежедневните глупости. Литературата унищожава, запазвайки човешкото в теб. Това е голямата литература – тя може абсолютно да те разсъблече, да те разстреля, но да запази душата ти.

- Знаеш ли какво още си мисля напоследък – не само надеждата загубихме, загубихме като че ли класата, която имаше поколението на 80-90-годишните днес, няма го техният аристократизъм…

- Знаеш ли защо? Защото новото време унищожи авторитетите и това се отнася не само за литературата. Унищожи интелектуалците, напълно ги унищожи. В световен план.

Преди 25 години, спомням си, като съм ходила на някои четения още в училище, а и на други места по-късно, ако някой шумеше в залата, ще му направят забележка: „Уважавайте твореца.” Сега не е така. След като са унищожени авторитетите и ценностите, след като в литературата на почит е разпадът, съвсем нормално да се унищожат класата и аристократизмът, за които говориш.

- Няма джентълменство.

- Не, няма вече феърплей.

- И това неизбежно се отразява на обществения живот. Поредното доказателство е предизборната кампания…

- Ама каква политика в България?! За политика в България можем да говорим, когато имаме независима такава. Ние не сме независими. И като не-независими ние нямаме автентично нито ляво, нито дясно; нямаме политици, които могат да се борят за българска национална кауза, каквато не съществува – нямаме национална кауза, ние сме забравили какво означава някой да се отрече от себе си в името на по-висока цел…

След възрожденците такова нещо не съществува! Но тъй като съм се занимавала с история, съм спокойна, защото знам, че тези неща минават. И че калните потоци в един момент ще се отмият. Само че на каква цена?! Примерно на цената на две унищожени поколения, на унищожения или на неизградения вкус.

- Казваш „унищожени поколения” – в „Милост за приятелите” говориш за днешните 30-годишни, само те ли са унищожени?

- Не, майките им и бащите им – също. И бабите и дядовците им. Три поколения. За 20-годишните нямам много наблюдения, но три от момчетата, които описвам в „Милост за приятелите”, са съвсем реални и съществуващи хора. Те напълно са изгубили представа какво означава „да оцелеем заедно”. При тях спасението е сведено до физическо оцеляване и това е най-трудното. Те не могат да излязат от идеологическите си ботуши, въобще не могат да си подават ръка, не могат да правят компромис, виждат света черно-бял, не знаят какво ще правят утре… Такива са. Повечето хора от това поколение са такива.

- И агресивни.

- Да, и агресивни. Това е истината.

- Откъде дойде тази агресия?

- От това, че възприехме капитализма като система, в която е справедливо по-силният да изяжда по-слабия. От това идиотско схващане, че да оцелееш, трябва да унищожиш всичко около себе си. А не е така.

- Може би „творчески” трябваше да го прилагаме този капитализъм?

- Не, няма как. Неолибералната система, която възприехме, ни направи такива, защото там оцеляват само силните. Това не е капитализмът, който ние си представяхме. Това не важи само за България, а за целия свят. И всъщност основният принцип сега е „ако не изядеш, си изяден”. Затова оцеляват само силните, а по-слабите, по-деликатните отиват на бунището. Факт. Няма средна класа, тя се топи.

Мислим си, че имаме избор, а не е така. Повечето от марките, между които избираме, са на една и съща мегакорпорация, която се е разроила. Така че това е истината за капитализма, в който живеем. Всеки, които си мисли, че сега е по-добре, не може да чете икономически анализи с критично око и трябва да преразгледа отношението си към този свят, защото утре е негов ред.

- В този контекст сблъсък ли е почти по едно и също време да се прехласваме по Хелоуин, а някак с половин уста да споменаваме Деня на будителите?

- Честването на Хелоуин е част от глобализирания свят. Хелоуин запълва вакууми. Защото ние се отрекохме от корените си. Защото не можахме да превърнем Деня на будителите в празник, какъвто все още е 24 май. И защото децата, при толкова заетите си родители, възприемат безкритично всичко, което им покаже телевизорът. Разбира се, аз не съм толкова коравосърдечна, че да съдя едни деца. Те не са виновни. Родителите са виновни. Този празник е пищен и това ги привлича. Това, че носи малко отвъдна, мистична символика, на мен не ми харесва, но не виждам как бихме могли да се противопоставим. Няма как. Цялата „система Хелоуин” е част от голямата система – може да бъде разбита по няколко начина и историята го е показала: война, природен катаклизъм. Кардинална смяна на системата става по тези два начина, друг не виждам.

- „Будител” демоде ли е днес?

- Не! Не е демоде. Никога няма да бъде, защото все още има хора, които се борят, които търсят, които творят, опитват се да ни отворят очите и не ги е страх. Виждала съм ги, познавам такива хора. И има огнища в малките градове, които се опитват да запазят това, което ни прави българи. Истина е. Читалищата работят, има библиотеки, има творчески организации в провинцията, където хората се събират и обсъждат почерци и идеи. Всъщност като си говорихме какво липсва на съвременната българска литература, ето това е – липсват идеи.

- Те, идеите, липсват не само на българската литература. На цялото ни общество липсват идеи, не мислиш ли?

- Да, липсват. Ние заставаме зад естетика, борим се за думичката и за формата, забравяйки че преди формата е идеята и че идеята ни води, а не разпадът. В разпада няма идея.

- Да разбирам ли, че имаш надежда?

- Да,имам, защото непрекъснато се срещам с хора и в разговорите ни става дума за същността, а не за повърхността. И ако нямах надежда, нямаше да пиша.

- Следващия път накъде ще поеме Силвия Томова – пак към миналото или ще си остане тук, в наши дни?

- Имам още един роман в издателството, с който… не знам как да го нарека, но, да речем, че отново си играя със съвременни теми – за това дали хората могат и дали трябва да заемат страна. Трябва да вземеш страна, защото в този толкова забързан свят, в който живеем, да нямаш позиция е скатавка (смее се).

 

Снимка: Анжела Димчева

Виолета Цветкова, AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)