Октавио Пас се запознава с литературата от ранна възраст под влиянието на дядо си и неговата библиотека с класически произведения и мексиканска модернистична литература. През 20-те години той открива европейските поети Херардо Диего, Хуан Рамон Хименес и Антонио Мачадо, които оказват влияние върху първите му произведения. На 19-годишна възраст, той издава първата си стихосбирка.
Октавио Пас се дипломира през 1937, след което помага при основаването на училище край Мерида в Юкатан. Там той започва да работи върху поемата си „Entre la piedra y la flor“, посветена на мексиканските селяни. По-късно през същата година посещава Испания по време на Гражданската война и демонстрира солидарност с републиканците. След завръщането си той е сред основателите на литературно списание.
През 1943 Октавио Пас отива да учи в Университета в Бъркли, Съединени американски щати (САЩ), а две години по-късно постъпва на дипломатическа служба и до 1962 работи в посолството на Мексико във Франция. През 1950 той публикува там задълбочено изследване на мексиканската идентичност. През 1962 е назначен за посланик в Индия, където завършва няколко книги. През 1968 той напуска държавната служба в знак на протест срещу убийството на стотици студенти от правителството в клането в Тлателолко.
Октавио Пас се завръща в Мексико през 1969 и през следващите години чете лекции по латиноамериканска литература в няколко университета в САЩ като гостуващ професор.
Познат е на българските читатели най-вече със стиховете си, издадене в книгата „Вълни от зрак. Маймуната граматик” в превод на Рада Панчовска.
Ние ви предлагаме негови стихотворения в превод на Атанас Далчев и Александър Муратов:
Твоите очи
Твоите очи са родно място на светкавицата и сълзата
и мълчание, което винаги говори,
буря и море без вятър и вълни,
птица в клетка, позлатени хищници заспали,
топази, като истината безпощадни,
есен във една полянка горска, дето светлината пее
върху рамо на дърво и са птици всичките листа,
плаж, където утрото намира весели съзвездия от очи,
кошница със плодове, подобно огън,
и лъжа, която храни,
огледала от този свят, врати на оня свят,
трепета спокоен на морето в пладнешкия час,
мигаща безкрайност,
степ.
Посещения
С градската нощ от камък и суша
влиза полето в моята стая.
Протяга зелени ръце с часовници ръчни от птици,
с гривни от листи.
Носи река във ръката.
Влиза и синьото небе на полето
с кошница перли, току-що обрани.
Сяда морето редом със мене,
проснало своята бяла опашка по пода.
От мълчанието никне дърво от музика бавна.
От дървото увисват всички хубави думи,
блещукат, узряват и падат.
Пещера е челото ми, дето светкавицата обитава…
Насели се всичко с крила.
Истина ли е, кажи ми, че иде полето от толкоз далече,
или си ти и съня, който сънуваш до мене?
AFISH.BG
