— Идат! — извика някой. — Карат я Албена!
Навалицата около каруцата трепна; отгоре, откъм баира, идеше Албена и след нея двамата стражари. Всички знаеха, че като последна милост Албена беше поискала да и позволят да се облече, както си иска. Затова беше се и забавила. Ето че идеше пременена, както рядко бяха я виждали.
— И защо се е нагиздила — рече някоя, — на сватба ли отива, или на бесило!
— И на въжето иска да е хубава.
— Пустата и хубост! Тя я изяде…
А дядо Власю, който също беше тук, току размахваше тоягата пред себе си. Седи, седи и пак замахне.
— Е, дядо Власе — засмя се една булка, — с дяволите ли се биеш? Какво току махаш?
— Махам аз. Гледам дали ще стигна да я цапардосам, като мине. Да я храсна аз по главата, че да види. Тук и е съда нея, тази гивиндия…
А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице — от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.
И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и на жени.
— Мари, Албено, мари, дъще — проплака женски глас, — какво направи, Албено!
— Ах, Албено, Албено!
Албена се спира.
— Лельо Димке — вика тя, — прощавай! — После, като се обърна на другата страна: — Люцо, Тудорки, Савке, прощавайте! Сбогом, сбогом ви на всички!
Мнозина вече плачеха. А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.
— Прощавайте! — извика тя на всички. — Млада съм, сгреших. Прощавайте!
Захълцаха хора и се стълпиха към нея. Жените наваляха най-много към нея, а стражарите ги връщаха. Тогава нейде отзад, гневен и разтреперан, се чу гласът на дяда Влася:
— Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!
© Йордан Йовков, „Албена”
AFISH.BG
