Ето че заедно с Катя стигнахме до безсмислието. Влакът спря. Тя скочи пъргаво пред мен върху земята, която бе нейна. Само нейна. Изчукваха го токчетата й по асфалта, категорично го заявяваше размаханата й чанта, дългите й крака, които загребваха пространството, искрящата коса.
Аз предполагах, че ще я загубя, тук хората бяха още повече, а тя се носеше между тях и около нея въздухът сияеше, опразван от всяко друго присъствие. Нещо щеше да се случи, усещах го и тръпнех цялата. И знаех какво може да се случи. Съвсем пред очите ми, без да я спра, да я предпазя. Защото тя нямаше да ми разреши. Та тя не беше малка? Тя си го търсеше, тя го очакваше и все пак избираше. Първият я настигна нехаен в светлосиния си костюм, със самочувствие, което съперничеше на нейното. Когато я докосна по рамото, Катя само изви глава и го отхвърли с някаква дума на три крачки зад себе си. И продължи триумфално с блестящата си коса, със стройните си, обути в тъмни чорапи крака. Седна на една от пейките в градината, извади цигара, запали. И вдъхна дима с очакване, което влудяваше. Само за миг. Вторият, в кожено яке и дънки, зае мястото до нея, почти надникна в лицето й, тя го усети през затворените си очи, скочи, но ръката му я задържа, нещо забъбриха. Катя замълча внезапно и аз се изплаших, той говореше, без да сваля очи от нея. Тя кимна с глава. Веднъж. Кимването се повтори. Жалко! Коленете ми отмаляваха. Типът в коженото яке съвсем не изглеждаше привлекателен, но знаеше какво търси. И как да го постига. Тя се усмихна. Ръцете им се докоснаха, като че ли сключваха договор. Глупости! Не е ли безразсъдство така, посред бял ден, в градинката на гарата? Катя се огледа. Открих, че дори да ме види, това никак не я интересуваше. Ама съвсем никак!
Позната история! До втръсване.
Да отидем да пийнем нещо, навярно казваше Катя.
Не, отвръщаше навярно той, не е ли по-добре на разходка, а колкото до пийването, може и в моя апартамент.
Защо тръгнах подире им? Той я гледаше все в лицето. Тя не му го оставяше цялото, а само профила. Знаеше ли как поразява? Сигурно… Отпускаше се все повече на рамото му, като че ли търсеше подкрепа. Коженото рамо ми заприлича изведнъж на скала, хлъзгава и гладка, а под нея… пропаст. Твоето въображение ще те погуби, казваше често Филип. Вървяха към центъра, колебаеха се къде да спрат. Навярно тя държеше на своето. И той — на своето. Най-сетне се отбиха в едно кафене, стигнали до някакво споразумение. Мълчаливо. Защо да бързат, бе отстъпил типът в коженото яке. Часът е само шест и половина. Вечерта е тяхна. Цялата. Хубавото ми маце, червенокосото ми маце, навярно шепнеше задъхано и не се сещаше да запита за името й. Чакаше единствено продължението.
Видях ги през стъклото, тя приличаше на картина, но ръката й се движеше, протягаше чаша към неговата. Първата… После втората, после…
Въображението ти ще те погуби!
Опитах се да се преборя с паниката, която ме обземаше. Може би нямаше да има продължение? И какво толкова се е случило? Едно хубаво момиче, което знае цената си, с един непознат мъж в кафене. Но момичето се казваше Катя. И все още можеше да се спаси. Но как?
© Весела Люцканова, „Тъмен джаз”
AFISH.BG
