ОЧИ
На Ваня
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, Господи, бяла,
на човек със малката, черна душа ти си дал?
Защо бяла чайка и гарван в любов съешаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
край нея, в декември, мирише на цъфнали ябълки.
А той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи, улисан и сам,
и топли стотинките в джоба си дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата, там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни налъмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй пододбава.
Нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белиа шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай…
© Ивайло Балабанов, „Парола „Любов”
AFISH.BG
