БРОД ПРЕЗ РЕКАТА
Ти откъде ми викаш, скъпа? След теб
прозвънва синята мъгла. Свирепи кучета
изскачат от дворовете и хукват по следите
на бягаща сърна, усетили добрия лов.
Отвъд реката се усмихва златка. Познавам
този брод със камъните черни над водата,
там нощем лодки преминават.
Любима, сега далече си от брода и реката
и твоя глас е като ехо – едва го разпознавам,
не мога да те видя: държиш в ръцете си,
преплетени и бледи – горска теменужка,
а от очите ти израства мак.
Любима, ти нима си мъртва?
© Превод от италиенски: Огнян Стамболиев
ЕПИТАФИЯ ЗА БИЧЕ ДОНЕТИ
С очи открити за дъжда и елфите,
лежи в парцел петнадесети на Музоко
жената от Емилия, която
през скръбната си младост аз обичах.
Смъртта я изненада неотдавна,
тъй както гледаше съвсем спокойно
от сивия си дом в покрайнините
как есенният вятър разлюлява
платаните и жълтите им листи.
Върху лика й още не застива
недоумението, спомнящо детинско
учудване пред фокусника, който
поглъща огън, прав върху колата.
О, ти, от мъртъвци привлечен,
край гроба единадесет – шейсет
поспри за миг и поздрави жената,
която никога не се оплака
от онзи мъж – на сънища ваятел,
останал тук със свойте стихове,
за да събира хорската омраза!
ПОЧТИ МАДРИГАЛ
На запад се обръща слънчогледът,
денят потъва в сбръчканото му око
и въздухът на лятото се утаява
върху листата и дима фабричен.
С тътнеж и облаци изтича бавно
последната игра на небесата
и дървесата, сменящи цвета си
оттатък, зад завоя на реката,
ни спират пак като преди години.
Това е той, все същият наш ден
и същото червено слънце,
залязващо със своя предан лъч.
Аз нямам спомени, не искам да си спомням –
в смъртта отвежда паметта човешка.
Животът е безкраен. Всеки ден
е наш. Един от тях ще спре
завинаги. Когато дойде време.
Но днеска ний седим на бента,
люлееме крака като деца,
следим с очи водите на реката
и клоните, които пият
зеленина от нейния тъмнеещ цвят.
Човекът, който мълчаливо иде,
не крие нож във своите ръце,
а стрък от цъфнало мушкато.
НЕПРИЯТЕЛКАТА НА СМЪРТТА
На Росана Сирони
Не трябваше, не трябваше, о, скъпа,
да заличиш лика си от света
и мярката за красота да ни отнемеш.
Ний, враговете на смъртта, какво ще правим
над розовите ти нозе склонени,
над моравата твоя гръд?
Не ни остави нито лист, ни слово
от своя сетен ден; не каза „не” на всяко нещо,
на всекидневния живот човешки.
И месецът със бледата си котва
отвлече твойте сънища:
дървета, хълми, светлини, води и нощи;
това не бяха смътни чувства,
а сънища действителни,
които мисълта погуби,
когато неочаквано за тебе
реши безволната постъпка и часа й.
Сега зад тежки порти си заключена
ти, неприятелката на смъртта. – Кой вика?
За миг един погуби красотата
приниза я завинаги, разкъса я,
без да пожалиш леката й сянка,
танцуваща над нас. О, красотата
не бе достатъчна.
Едно движение във тъмнината
и ти написала си върху въздуха
навярно свойто име
или туй „не” на всичко,
което тук гъмжи и там отвъд.
Знам туй, което искаше във новата си дреха
и знам въпроса, който се завръща празен.
За нас, за тебе няма отговор,
о, мъх, о, цвят, о, скъпа наша,
която не обичаше смъртта.
* * *
Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта.
© Превод от италиански: Драгомир Петров
