КОНСТАТАЦИЯ
Миналата есен млад и без голямо име още поет даде роман и — стана чудо: заговориха за него даже печатните органи на нашите днешни и бивши министри.
Странно, нали? Българските политици не четат книги, а още по-малко романи. На какво можеше да се дължи това изключение? Романът бе окичен, наистина, с трагично име: „Слънцето угаснало“*. При това авторът — Полянов — покриваше с презимето си славата на друг наш стар писател — революционер. Обаче шумът около новия роман бе строго националистичен и твърде тържествен — нямаше място за празни сензации и плоски шеги…
Прочее, на какво можеше да се дължи това небивало чудо с една художествена книга у нас?
Интригата в новия роман почваше с тъй наречената „гражданска война“, а идеята, която се прокарваше в него, бе: героите на преврата са били беззаветни хора, но… издигналите се на обществената повърхност — долни и хищни негодници.
И един уникум явление в историята на българската художествена книга: тоя дързък роман не бе конфискуван, наопаки, разхваляваше се тъкмо от онези, които той изобличаваше… А другите — ония, на които той би отървал, т.е. тези, върху главите на които се стовари подвигът на героите в този роман, те пазеха строго мълчание…
Дълготрайните войни понизиха и обезличиха човешкото достойнство у хората. Това е така даже сред народи с многовековна култура. А тъй като периодът на войните беше особено дълготраен за незатвърдените в себе си балкански народи, то, естествено е, че тук и последствията ще бъдат по-съкрушителни.
Ето, този е циреят, който бе боднат в романа „Слънцето угаснало“ от Вл. Полянов.
Но този роман рисуваше само десния обществен лагер у нас — националистичния. При това разочарованият герой на романа се поколебава, зрее сякаш да мине към другия лагер! Значи констатираното разложение не е, може би, общо: има, може би, в живота ни чиста и целна гражданска половина…
Но всичко това ме подтикна да се поровя в криминалната съдебна хроника от последните години у нас. Не смятам, че ще е театрално, ако кажа: хванах се за косите. Възпитател мърси с десетки свои възпитанички… Друг общественик, даже поет, вече на 60 годишна възраст гнуснави с четиригодишно дете… А има и нероновски случай на публично содомитство.
Няма съмнение, всеки ще върши — и трябва да върши — своята работа: и попът, и учителят, и поетът, и общественикът. Страшното е, че гноясалият цирей е цъфнал у всички среди — и у попа, и у учителя, и у общественика от всевъзможните отправления… Надникнете в криминалната хроника от последните години!
— Тогава?
— Не знам!
© Антон Страшимиров
*Романът на Димитър Полянов
AFISH.BG
