“Едно дърво стоеше самотно край пътя и много тъгуваше, че няма приятели. Наоколо бе пусто, по полето скитаха ветрове, но никой не се спираше при него, прелитаха птици, но нито една не се скриваше в клоните му, защото бе още голо. Наблизо минаваше река, ала и тя не се спря нито веднъж при дървото да си побъбрят. Реката бързаше да се събере с друга река, за да си приказват заедно из пътя, докато стигнат морето. Минаваха и хора, разбира се, но те си отиваха по работата и никой не се спираше при дървото. Понякога то си мислеше, че е най-хубаво да може да тръгне на някъде. Но дърветата не могат да вървят, не могат да избягат дори и когато видят, че селяните идват с брадвите да ги секат. Тъй беше до пролетта. Щом дойде пролетта, дървото се разлисти, тури си много хубава зелена шапка, но пак си стоеше самичко. Веднъж то видя, че един ястреб преследва врабче в небето. Врабчето пищеше и тъй като наоколо всичко бе голо, скри се в зеления клонак на дървото. Дървото не се разсърди. Те си бъбриха през цялата нощ, а на другия ден птичката си направи гнездо и легна в него да мъти. Един ден под дървото спря каруца. Селянинът разпрегна конете, тури им сено, а сам той легна да си поспи. Минаваха други селяни, видяха хубавата сянка под дървото и решиха и те да си починат от пътя. Насядаха и почнаха да си разказват истории, а дървото слушаше и му бе много приятно, че не е само. То стоеше и гледаше да разстила добре сянката си, да не би хората да кажат, че сянката не е хубава, и да си отидат. Оттогава, който минеше по пътя, все спираше под хубавата сянка да си почине. Вярно е, че дървото не можеше да върви с хората по пътя, но нали из пътя им услужваше със сянката си! Тъй дървото си спечели приятели и разбра, че за да има приятели, то трябва да им дава своята сянка.”
“- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя. – А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. – То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя. – Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е. – Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.”
„Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното – че простотията върви с човека, тъй като той си върви, и простотията върви с него: кихне ли, тя също започва да киха, седнели на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено даже да го надговори.
Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той подръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с толкова огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи…“
“Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти. Трябва ли тогава да убием мухата!”
AFISH.BG
