Антон Тодоров Страшимиров е роден на 15 юни 1872 година в град Варна. От юношески години, благодарение на брат си Димитър Страшимиров, започнал да се интересува от литература. В първи клас вече можел да чете на руски, а във втори написал първото си стихотворение. По-късно се отказал от ритмичното слово, за да пише разкази. През 1892 година в списание „Лъча“ е публикуван разказът му „Дулчев“, който авторът подписва с псевдонима „Мирьо“. С него ще подпише още свои разкази, а с времето ще се множат и псевдонимите му.
След като учителства известно време в Бургаско, през 1895 година Страшимиров заминава за Швейцария и в Берн слуша около две години лекции по литература и география. Без да довърши науките си, връща се в България и отново преподава – първо във Видинската гимназия, после получава учителско място в Казанлъшкото педагогическо училище. В последното изкарва само година – уволнен е заради побой над кмета на града и така завинаги приключва с учителската дейност.
В ранните разкази на Страшимиров – “Анатема”, “На нивата”, “На широк път”, “Данаил”, “Косю”, се долавят влияния на народничеството. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. В първата си повест “Щастието на един век” (по-късно със заглавие “Габровка”, “Еснафка”, отпечатана в сп. “Български преглед”, 1900) авторът възхвалява добродетелите на българката – пазителка на родовите традиции от предосвобожденската епоха. Опитвайки се да разруши “старата битова кора”, Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Романът “Смутно време” е опит за пресъздаване на обществения живот в България след 1886. В следващите си творби с градска тематика – “Среща”, “Висящ мост”, “Бена”, “Пропаст” Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, навлизайки в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Автор е на народоведски проучвания, събрани в книгата “Нашият народ”, където подробно разглежда българските етнически групи; на много пътеписи, селищни проучвания, очерци, брошури по македонския въпрос, литературни студии и статии. Произведения на Страшимиров са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки… Подписвал е своите торби с различни псевдоними: Н. Бистренов, Босилко, А. Бъднев, Данила, В. Данилов, Дойрян, Г. Живков, Земен, Истров, Кинема, К. Кънчев, Мирьо, Наблюдател, Постов и др.
Писателят умира на 7 декември през 1937 година във Виена.
Представяме ви избрани мисли и цитати на Антон Страшимиров:
“За да се постигне добър език и лек стил са потребни две качества, които наглед се изключват: трябва школуване в езикознание (писателство) и трябва вдъхновение.”
“Първа длъжност на писателя е да не се доверява на фигурите и метафорите, ако не може съвсем да ги изгони изпод перото си. Език, най-богат с образи, обикновено е най-беден с идеи.”
“Мене някога в полето роден брат ме погуби, казва пустинникът на майстор Никола. – Аз и грях нямам – нищо нямам. Имах мило – имах радост – някога в полето – роден брат ме ограби. И ме погуби – роден брат – с лъжа и срам ме погуби.” – „Над безкръстни гробове“
“Ние сме изстрадан и почти обезверен народ. От там е основната черта в характера ни днес: антисоциални сме, почти анархистични. Моралните ценности у нас са затвърдени повече край тъмна мъченишка битова кора. И когато тя рухва, както е днес, разголването е неминуемо.” -Предговор към “Грях”
“Ех, мили, хубави, тъжни и мъчни есенни дни. Храната е в пълните хамбари; веселието е по хора и седенки; тъгата е по изрежданата младост на вчерашните отрастъци, а мъката – ах, тая черна мъка по тия видими и невидими несгоди!… Да, мили, хубави, тъжни и мъчни есенни дни! В тях е животът по нас, и в тях е теглото. Защото нима е тегло на оран, сеитба, коситба? Нима е тегло на жетва и вършитба? Трудът – макар и черен, макар и денонощен – е благодат от Бога. Но пък нима е в него животът? О, тежки са есенните дни – дни на разплата с бляновете на сърцето и дни на възмездие за човешката слепота, бездушие и коравина!…” – „Есенни дни“
“Тъга и чернило вее сега от това тихо дворче със спретната градинка, свито сякаш гнездо, под моя прозорец; като застаряла и грухнала изглежда малката селска къщица. Човешкият живот! – каква непрестанна върволица е той, върволица от любов и вяра, надежда и измама, радости и сълзи, сълзи…” – „Данил“
“Хубав е животът, о, младеж, а дваж е той по-хубав за нас – синове на тих, непокварен и мъченишки народ. Пътят на живота ни е оросен със сълзи от всенароден копнеж за обич, добро, светлина. Разкрийте сърцата и душите си за обич, добро и негасими лъчи! О, въоръжете се с това и всяка стъпка от живота ви по затънтените наши села и колиби, из които вий утре ще се пръснете като скромни труженици, – всяка стъпка, казвам, от живота ви по там ще бъде само едно благатно шествие.” – „На моите ученици“
Димитър Янков, AFISH.BG
