Александър Дюма-син се ражда през 1824 година в Париж като третото незаконно дете на Александър Дюма. Великият писател признава сина си и му дава името си. Детството на Александър Дюма-син преминава в аристократичната среда, благодарение на баща му, който го взима под крилото си. Заради бохемския му начин на живот обаче малкият Александър сменя няколко пансиона, но получава добро образование.
Славата му идва, когато излиза най-популярният му роман „Дамата с камелиите” (1848). Дюма представя живота на Маргьорит Готие – елитна куртизанка с аристократично име и голямо сърце. Книгата е написана по действителни събития – позовава се на нелекия живот на Алфонсина Плеси – куртизанка, чийто произход е беден, а животът – изпълнен с трудности и предизвикателства.
През 1874 г. Дюма става член на Френската академия и заема достойно място до други големи имена на френската литература. Автор е и на пиесите „Незаконният син“ и „Блудният баща“, вдъхновени от личната му история. Умира на днешния ден, 27 ноември, през 1895 година.
Гробницата на писателя
Представяме ви избрани цитати от Александър Дюма-син:
„Как щастието и животът на другите предизвиква желание за живот и у тези, които вчера в душевната си самота и в мрачната си стая са пожелали бързо да умрат?”
„Злословието и клеветата не биха имали такава сила, ако глупостта не им проправяше път.”
„Аз съм от тези, които смятат, че големите неща започват от малките. Детето е малко, но то съдържа човека; мозъкът е малък, но в него се съхранява мисълта; окото е само една точка, но обгръща пространствата.”
„Особено обидно е това, че умът човешки има своите граници, докато човешката глупост е безпределна.”
„Жените са безпощадни към хората, които не обичат.”
„Жените не мислят за нищо или мислят за нещо друго.”
„Печално е не това, че наближава старостта, а това, че си отива младостта.”
„Колкото и добре да говориш, ако приказваш прекалено много, в крайна сметка ще започнеш да говориш глупости.“
„На този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът.”
„Не дървото изоставя цвета, а цветът напуска дървото.”
„Ние често пъти минаваме покрай щастието, без да го видим, без да го погледнем, или ако сме го видели и погледнали, то не сме го познали.“
„Ревността е изкуството да си причиняваш толкова зло, колкото другите не могат да ти причинят“.
„Но да бъдеш истински обичан от куртизанка, е съвършено друга победа. При тях тялото е похабило душата, страстта е изгорила сърцето, развратът е бронирал чувствата. Те отдавна знаят думите, които им казваме, начините, които използваме, за да ги завладеем, са им познати, дори са продали любовта, която вдъхват. Те обичат по задължение, а не от увлечение. Сметките, които си правят, ги пазят по-добре, отколкото майката и манастирът пазят девицата. Затова са измислили думата „каприз“ за тази безкористна любов, която си позволяват от време на време, като почивка, като извинение или като утешение. Те са като лихвари, които изнудват хиляди хора и които смятат да изкупят вината си, като услужат някой ден с 20 франка без лихва и разписка на нещастник, умиращ от глад.
И когато бог разреши на куртизанката да се влюби, тази любов, която отначало изглежда като прошка, почти винаги се превръща за нея в наказание. Няма опрощаване на грехове без възмездие. Когато една жена има минало, за което се упреква, и се почувства изведнъж завладяна от дълбока, искрена, непреодолима любов, на каквато никога не се е смятала способна, когато жената е признала тази любов, тогава любимият господства напълно над нея. Колко силен се чувства той, че има право жестоко да й каже: „Вие не вършите нищо повече от любов, отколкото сте вършили за пари.“ – „Дамата с камелиите“
„Аз просто съм убеден в следния принцип: за жената, която чрез възпитанието си не е научила що е добро, Бог почти винаги открива два пътя, които я отвеждат до него. Тези пътища са страданието и любовта. Те са трудни. Жените, които тръгват по тях, разкървавяват нозете си, разраняват ръцете си, но в същото време оставят по тръните на пътя украшенията на порока и достигат целта в тази голота, от която не се срамуват пред Бога.“ – „Дамата с камелиите“
„Един ден млад мъж върви по улицата, разминава се с някаква жена, поглежда я, обръща се и отминава. Той не познава тази жена. Тя си има удоволствия, грижи, любов, в които той няма никакво участие. Той не съществува за нея и може би ако я заговори, тя ще му се подиграе, както Маргьорит бе постъпила с мен. Минават седмици, месеци, години и изведнъж, след като всеки е следвал съдбата си в съвсем различен ред, логиката на случайността ги изправя един срещу друг. Тази жена става любовница на този мъж и го обича. Как? Защо? Техните съдби се сливат в една. Между тях едва е започнала интимната им връзка, а на тях им се струва, че тя винаги е съществувала и всичко, което я е предхождало, се заличава от паметта на двамата влюбени. Нека признаем, това е странно.
Що се отнася до мен, не си спомнях вече как съм живял преди вчерашния ден. Цялото ми същество тръпнеше от радост при спомена за разменените думи през тази нощ. Или Маргьорит ловко ме лъжеше, или действително изпитваше към мен едно от онези увлечения, които се проявяват още при първата целувка и всъщност понякога умират така, както са се породили.“ – „Дамата с камелиите“.
„Да бъдеш обичан от непорочно момиче, пръв да му разкриеш необикновената тайна на любовта, е, разбира се, голямо блаженство, но и най-простото нещо на света. Да превземеш сърце, което не е свикнало на нападения, е все едно да влезеш в град с разтворени врати и без гарнизон. Възпитанието, чувството за дълг и семейството са солидни часовои, но и най-бдителният часовой може да бъде измамен от 16-годишно момиче, на което природата дава първите любовни съвети чрез гласа на мъжа, когото обича, и те са толкова по-пламенни, колкото изглеждат по-чисти.
Колкото повече момичето вярва в доброто, толкова по лесно се отдава, ако не на любимия, то на любовта. Понеже момичето е доверчиво, то е безсилно и да бъдеш обикнат от него, е победа, която всеки мъж на 25 години би могъл да постигне, когато пожелае. Това е точно така: вижте как надзирават момичетата и ги ограждат с крепостни стени! Манастирите нямат достатъчно високи стени, майките — достатъчно здрави ключалки, религията — достатъчно трайни задължения, за да затворят всички тези прелестни птичета в клетката им, върху която дори не си даваме труд да хвърляме цветя. Колко ли им се иска да видят този свят, който скриват от тях, колко ли си мислят, че е съблазнителен, как ли се вслушват в първия глас, който им разкрива през решетката неговите тайни и как ли благославят ръката, която първа повдига края на загадъчната завеса.“ – „Дамата с камелиите“
AFISH.BG
