КИТАРАТА
Китарата почва
да плаче.
Разбити звънят
на утрото чистите чаши.
Китарата почва
да плаче
И няма да млъкне.
Не може
да млъкне.
Плаче така монотонно,
както плаче водата,
както вятърът плаче
под снежните преспи.
Не може
да млъкне
Плаче за мили
далечни неща.
За знойния пясък на Юга,
възжаждал камелии бели.
Плаче за стрела без мишена,
за вечер, зора не видяла,
за първата птица на клона
умряла.
Китаро!
Сърце, смъртоносно ранено
с пет меча.
МАЛКА БАЛАДА ЗА ТРИ РЕКИ
Тече река Гадалкивир
сред портокали и маслини.
Двете реки в Гранада слизат
от снеговете към житата.
Ах ти, любов,
отиде си и се не върна!
Брада река Гадалкивир
като гранат червена има.
Струят двете реки в Гранада:
едната кръв, едната сълзи.
Ах ти, любов,
така напусто си отиде!
За корабите белокрили
Севиля има път просторен,
а по водата на Гранада
гребат въздишки само.
Ах ти, любов,
отиде си и се не върна!
Гадалкивир, висока кула
и в портокалите свеж вятър.
Дауро и Хенил, две малки,
две мъртви кули над блатата.
Ах ти, любов,
така напусто си отиде!
Кажи, водата ли отнася
от викове блуждаещ огън?
Ах ти, любов,
отиде си и се не върна!
Цвят портокалов и маслини
носи в морето, Андалузио.
Ах ти, любов,
така напусто си отиде!
НЕВЯРНАТА СЪПРУГА
Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.
Бе през нощта на свети Яков
и с дълги уговорки стана.
Фенерите се загасиха
и се разпалиха щурците.
Чак при последната ограда
допрях гърдите й заспали
и се отвориха те мигом
подобно люлякови гранки.
Колосаната нейна фуста
във моите уши пращеше
безспир като парче коприна,
раздирано от десет ножа.
Дърветата с върхари тъмни
израстваха пред нас грамадни
и лаеше отвъд реката
с далечни псета кръгозорът.
Щом минахме безмълвно двама
къпини, тръни и тръстики,
коравият й кок изрови
във тинята една трапчинка.
Аз смъкнах мойта вратовръзка.
Тя смъкна горната си дреха.
Аз — ремъка със пистолета.
Тя — своите четири корсета.
Такава гладка кожа нямат
ни охлювът, ни кринът нежен
и не гори с подобен блясък
дори кристалът под луната,
Под мен в уплаха като риби
изплъзваха й се бедрата,
ту пламнали като жарава,
ту като сняг и лед студени.
По най-добрия друм безумно
през тая тъмна нощ препусках,
седефена кобила яхнал
без никаква юзда и стреме.
Аз като мъж не ще повторя
това, което тя ми каза,
защото моят ясен разум
ме учи предпазлив да бъда.
Изцапана от кал и ласки,
аз я отведох от реката.
А кремовете с дълги саби
се биеха със злия вятър.
Държах се както подобава
на всеки циганин достоен.
Дарих я на раздяла щедро
с красива кошница от слама
и не склоних да я залюбя,
защото имаше си мъж,
а каза ми, че е девойка,
кога я водех към реката.
ПРОЩАВАНЕ
Умра ли,
оставете балкона отворен!
Момчето яде портокали.
(От моя балкон аз го виждам.)
Жътварят ожънва житата.
(От моя балкон аз го чувам.)
Умра ли,
оставете балкона отворен.
ИСТИНА
Ах, колко мъка, колко труд ми струва,
да те обичам, както те обичам!
От твойта обич тегне ми сърцето
и въздухът
и шапката ми даже.
Кой би се съгласил от мен да купи
на шапката копринената лента
и тая моя скръб от бяла прежда
за изтъкаване на кърпи?
Ах, колко мъка, колко труд ми струва
да те обичам, както те обичам!
© Превод от испански: Атанас Далчев и Александър Муратов
AFISH.BG
