ПРИКАЗКА ЗА ПИНОКИО
Ослепял за нещата наоколо
и привикнал съвсем да мълчи –
ето, малкият дървен Пинокио
изведнъж е отворил очи.
Двете палави весели кръгчета
се заглеждат във стария шкаф,
оживяват несръчните пръстчета
и Пинокио вече е прав.
И върви той по тайните улички
с неизвестни, добри имена,
под небето, обсипано с лунички
и сред тях една малка луна.
Всичко сякаш е много познато,
сякаш някога пак е било.
Ах, Пинокио, даже земята
представлява едно колело.
Той се смее почти без причина
(няма шапка и няма палто),
а зад ъгъла там Коломбина
се е спряла кой знае защо.
И Пинокио, без да разбира
(или вече разбира това),
влиза в нейната малка квартира
със замаяна леко глава.
Този номер е лесен за нея,
а за него е толкова нов
и навярно съвсем ненадейно
все пак почва една любов.
Те си казват все същите думички
зад все същото прашно стъкло.
Тя е цялата,
цялата в лунички
на все същото тясно легло.
Ех, Пинокио, има ли смисъл?
“Има смисъл –
отвръщаш ми ти. –
Всичко беше толкова истинско,
затова вече свършва почти.
Всеки тръгва по свойта посока,
но светът е за двамата нов:
тя повярва, че има Пинокио,
аз научих, че има любов.”
© Недялко Йорданов
AFISH.BG
