“Сега от ранни зори хората посрещаха освободителите — посрещаха ги заслужили и достойни за свободата си. Тук и там все още димяха пожарите — тук и там все още плачеха безутешни и гледаха с блуждаещ поглед или търсеха, но многото, хилядите се стремяха към орханийския път — с хоругви, в празнични дрехи, захвърлили фесовете, помъкнали китки чимшир, бъклици и цели кофи с вино, хляб и кой каквото имал, всеки да изрази своята благодарност, завет от деди и прадеди, който се осъществяваше в този час. Някой бе казал: тук да ги срещнем, братя, на това свято място, дето обесиха някога дякона от комитета. Друг, ходил в чужбина, прибави: Да издигнем арка!… Малцина знаеха какво е това арка, но скоро се намериха греди, дъски, чимшир, кипарис и боров клон. Там изправиха хоругвите, прикрепиха икони, а когато закачиха на върха й набързо съшито руско знаме, гражданството се полюшна и се развълнува, по първом осезаемо почувствувало, че турците ги няма и няма да се върнат. Пак се наредиха, както винаги се бяха нареждали при посрещания и тържества. Начело владишкият наместник с всички попове; довчерашният муавин Илия ефенди, когото сега наричаха господин Илия; кметът на българската община, господин Михайлович, с високия си лъскав цилиндър. И, разбира се, оцелелите първенци и чорбаджии, млади и стари, със семействата си, със семействата на чорбаджиите, отведени на заточение; и църковните настоятели, и протомайсторите, и учителите, и всички, които се тълпяха зад тях, от двете страни на арката, покрай пътя, възбудени, нетърпеливи, мнозина готови да се разплачат и дори някои вече разплакани. Андреа и Женда с малкия също бяха тук. Тук беше и Филип, с мека филцова шапка и с едно изражение на дръзко спокойствие, което той с мъка удържаше на лицето си. Тук бяха и консулите, с тях и фон Хирш, който имаше причини да е между първите посрещачи, още и хората от неговата железница, неколцина любопитни лекари и сестри от мисиите, а и кореспондентите, на които нощта бе дала много сюжети за техните дописки.
И ето, че след казаците на есаула Бариш-Тишченко, прелетели още сутринта откъм Илиянци, към обяд се зададе руският авангард. Напред яздеше генерал Раух с щаба си и с ескорт от гродненски хусари. След него, развели знамената, маршируваха и пееха преображенците на княз Оболенски. Беше невиждана картина, незабравима… Дълбоко се кланяха мъжете и жените, кръстеха се, плачеха и всеки се стремеше да докосне, да прегърне някой от тия засмени, окъсани, изтощени от боеве и страдания гвардейци, и „Здравствуйте, братушки!“ викаха, и се прегръщаха пак, и се целуваха… „Добре сте дошли! Още малко… и нямаше да ни заварите…“ „Спасибо, спасибо!“ Най-много питаха за генерал Гурко… Иде ли?… Иде с цялата армия!… Не бойте се, братушки, свърши робството за вашия град…”
© Стефан Дичев, „Пътят към София”
AFISH.BG
