2.
„… Самота в сърцето на мъжа. Тъй странен е мъжът безбрежен до крайбрежната жена. И аз самият съм море, пред тебе блеснало тъй както златото из пясъците ти и нека пак към тебе да прииждам, да се рея покрай бреговете ти, и бавно да разплитам твоите къдрици земни — о жена, явяваща се и изчезваща с вълната, от която водиш потеклото си…
И толкоз целомъдрена във голотата си, използваш дланите си за одежди, ти не си онази Дева от големите дълбочини, не си и статуята на Победата от бронз или от камък бял, които надничарите ведно със амфората вадят на повърхността в огромна мрежа цялата обкичена със водорасли: а си плът тъй женствена до моето лице и женска топлина, която вдъхвам, и жена си цялата обвита в аромата си подобно пламък розов между пръстите полуприсвити.
Както в житното зърно солта се е просмукала, така и в тебе цялата си същност въплътило е морето, морското у тебе определя привкуса на щастие, жена те прави, с която всеки се сближава… И наведено е твоето лице, а устните ти — плод са, който в дъното на лодката ще схрускам аз. Дъхът ми най-свободно твойта гръд обвива и страстта надига се отвсякъде, тъй както приливът щом ниско е луната; и земята женствена приема похотливото и гъвкаво море, обкичило с мехурчета дори и локвите си и крайбрежните Злата, то в този миг поскърцва като нория; прилича на топилня тази нощ…
Любима, имаш морски привкус, нека другите сред долини затворени далече от морето да пасат еклогата, това е мента, маточина, комунига, риган, игловърх — един за данъка върху пчелите и меда говори, друг за овцевъдство и овцата пухкава пръстта целува там в подножието на стените с чер прашец покрити. А по времето, когато прасковите се наливат и когато някой готви се лозите да привързва, срязах аз конопения възел, който лодката придържаше към стапела. И Любовта ми е в морето, от морето аз ще се опаря!…
© Превод от френски: Андрей Манолов
AFISH.BG
