Сутринта отново тръгнахме на път — ние напред, носачите след нас, — заизкачвахме се и заслизахме направо през хълмовете, прекосихме една дълбока гориста долина, след това поехме пак нагоре по полегат склон, обрасъл с труднопроходима висока трева, после пак ту нагоре, ту надолу, като си отдъхвахме от време на време под сянката на някое дърво, и пак напред под жаркото слънце, едва пробивайки си път през избуялите треви. Облени в пот, вървяхме един след друг — Друпи и М’Кола с тежките си пушки, с походни торби, манерки и фотоапарати, Батето и аз, нарамили обикновените карабини, а най-отзад мемсахиб, която се опитваше да подражава на походката на Друпи, накривила тропическия си шлем на една страна и доволна, че е с нас и ботушите й са удобни. Стигнахме до акациевата горичка над дерето, което прорязваше планинския склон и се спускаше до една рекичка, опряхме карабините на дънерите на дърветата и се изтегнахме под дебелата сянка. П. О. М. извади книгите от походната торба и двамата с Батето зачетоха, а аз тръгнах надолу по дерето към планинския поток и открих пресни лъвски следи и множество дири от носорози, които си бяха проправяли тунели във високата над човешки бой трева. Беше много горещо. С мъка изкатерих обратно сипестото дере, облегнах се удобно на един дънер и зачетох „Севастополски разкази“ на Лев Толстой. От книгата лъхаше младежка жизненост, в нея имаше много хубаво описание на боя, когато французите превземат редута, и аз се замислих за Толстой и за това какво голямо предимство е за един писател да е бил на война. Войната е една от най-важните теми и безспорно най-трудната, ако искаш да пишеш правдиво. Писателите, които не са били на война, винаги таят известна завист към ония, които са били, опитват се да омаловажат военната тематика, наричат я ненормална, нездрава, защото са пропуснали да видят нещо, което е незаменимо за един писател. От града Севастопол се сетих за парижкия булевард „Севастопол“, спомних си как се прибирах вкъщи под дъжда с велосипед от Страсбур, колко хлъзгави бяха трамвайните релси, как карах по лъскавия асфалт и паваж и си пробивах път през градското движение, как за малко не наехме квартира съвсем близо до булевард „Тампл“ — спомних си как изглеждаше апартаментът, как беше подреден, какви бяха тапетите — и как вместо него наехме горния етаж на къщата на улица „Нотр Дам де Шан“ в двора на дъскорезницата (свистенето на банцига, дъхът на стърготини, кестенът, разперил клони над покрива, и лудата на долния етаж), как цялата година ни гонеше безпаричие (разказите, върнати с обратна поща, пликовете, пуснати през процепа на вратата в дъскорезницата, бележките, с които редакциите ме уведомяваха, че разказите са отхвърлени, и никога не ги наричаха разкази, а скици, анекдоти и пр., отхвърляха ги и ние се хранехме с праз и пиехме „Каоре“[1], разредено с вода), колко хубави бяха водоскоците на площада при обсерваторията (искрящите струи се стичаха по конските гриви, по бронзовите гърди и рамене, зеленясали от водата) и как поставиха бюста на Флобер в Люксембургската градина край алеята, по която минавахме за по-пряко към улица „Суфло“ (Флобер, в когото вярвахме и когото обичахме безусловно — тежък, изваян от камък, както подобава на идол). Той не беше ходил на война, но беше видял революцията и комуната, а една революция е най-поучителното, което можеш да видиш, ако не станеш фанатик, поради това, че всички говорят на един и същ език. За писателя гражданската война е най-полезното, най-пълноценното преживяване. Стендал е видял война и Наполеон го е научил да пише (в ония години той е учил всички, но другите не са се поучили). Достоевски се е изградил благодарение на заточението си в Сибир. Писателите се изковават в несправедливост, тъй както се изковава меч. Замислих се дали, ако бяха изпратили Томас Улф[2] в Сибир или на островите Драй Тортугас, от него би излязло истински писател, дали това би го раздрусало достатъчно, за да се излекува от своето многословие и да си изгради чувство за мярка. Кой знае? Той беше меланхоличен като Карнера. Толстой е бил дребен на ръст. Джойс беше среден и със съсипано зрение. В оная нощ, когато се видяхме за последен път, той се беше напил и непрекъснато цитираше Едгар Кине: „Fraîche et rose comme au jour de la bataille.“ Думите не бяха точно такива, но нищо. И срещнеш ли го, той беше в състояние да продължи някой разговор, прекъснат преди три години. Приятно беше да срещнеш един голям писател съвременник.
А за мен важното беше да работя. Без много-много да ме е грижа какво ще излезе. Вече не приемах живота си особено сериозно, живота на другите — да, но не и моя. Те всички искаха нещо, което аз не исках и щях да получа, без да го искам, стига да работех. Да работиш — това е единственото, което винаги те кара да се чувствуваш добре, а аз живеех собствения си живот и исках да го изживея там, където ми е приятно, и тъй, както ми е приятно. Там, където го живеех сега, ми беше много приятно. Небето беше по-хубаво от италианското. Глупости! Най-хубаво е небето в Италия, в Испания, в Северен Мичиган наесен и в Карибско море, пак наесен. От африканското небе има и по-хубаво, но от африканската земя — няма.”
Ърнест Хемингуей, Green Hills of Africa, 1935
Превод от английски: Димитри Иванов, 1989
AFISH.BG
