Още преди това той изпраща свои стихове на Борис Пастернак, приятелството с когото оказва голямо влияние върху него.
Вознесенски публикува първите си стихотворения през 1958 г. По време на относителната либерализация на режима в Съветския съюз през 60-те той пътува често в чужбина — в Съединените щати, Франция, Германия, Италия. Наред с Евгений Евтушенко, Бела Ахмадулина и Роберт Рождественски той придобива голяма популярност и провежда четения на свои стихове пред многобройна публика в концертни зали и цели стадиони.
Архитектурата, негова професия по образование, оформя увството му за пропорция, композиция, мярка, което той носи в себе си, се усеща определено в структурата и на неговите стихове. Повечето от творбите му са построени многопластово, като поетически къщи.
С Бела Ахмадулина
В повестта си „О” Андрей Вознесенски великолепно разсъждава върху негласния казус изкуство ли е архитектурата и свързва изобразяването на буквите с архитектурни орнаменти, доказвайки единството на поетическия и архитектурния строеж. В същата повест Вознесенски има невероятни словесни портрети на своите бележити съвременници и приятели Владимир Висоцки, Мая Плисецкая и съпругът й Родион Шчедрин, Бела Ахмадулина, на гениалния скулптор Хенри Мур.
С Владимир Висоцки
Поезията на Вознесенски е изпята и в множество популярни и обичани песни, като „Милион алени рози” на Ала Пугачова, в спектакъла „Юнона и Авось”, в „Павшие и живые” на Театъра на „Таганка”, понякога е учудващо колко много неща, които обичаме, са всъщност излезли изпод перото на Андрей Андреевич.
Михаил Светлов, Андрей Вознесенски, Бела Ахмадулина и Евгений Евтушенко на литературно четене
Но за твореца каквото и да напишеш, най-вярно и точно говорят неговите собствени произведения. Просто трябва да четем Андрей Вознесенски. Все повече и повече. Когато можем, в оригинал, в краен случай в превод:
Песня акына
Ни славы, и ни коровы,
Ни тяжкой короны земной —
Пошли мне, Господь, второго,
Чтоб вытянул петь со мной.
Прошу не любви ворованной,
Не милости на денёк,
Пошли мне, Господь, второго —
Чтоб не был так одинок,
Чтоб было с кем пасоваться,
Аукаться через степь,
Для сердца — не для оваций! —
На два голоса спеть,
Чтоб кто-нибудь меня понял —
Не часто, но хоть разок,
И с раненых губ моих поднял
Царапнутый пулей рожок.
И пусть мой напарник певчий,
Забыв, что мы сила вдвоём,
Меня, побледнев от соперничества,
Прирежет за общим столом.
Прости ему. Он до гроба
Одиночеством окружён —
Пошли ему, бог — второго!
Такого, как — я и он.
©Андрей Вознесенский
Песен на степния певец
Не слава, стада и злато,
не земната тленна власт –
прати ми, Боже, приятел –
да пее с мен с пълен глас!
Не искам любов открадната,
ни ласка за ден да дам –
прати ми, Боже, приятел –
за да не съм тъй сам!
Да има с кого да не млъква
гласът ми насред степта,
ей тъй, от сърце – не пред публика! –
двугласна да е песента,
да ме разбира без думи,
и щом тъй е рекъл Бог,
когато свирне куршумът,
да вдигне пробития рог.
И, както сме двама в песните,
забравил, че сме едно,
за миг пребледнял от съперничество,
да вбие в мен своя нож.
Прости му. До гроб самотата
не ще му дава покой –
прати му, Боже – приятел! –
такъв, както – аз и той.
© Превод от руски: Маргарита Петкова
AFISH.BG
