Пролетта на 1980-а. Работя в издателство „Медицина и физкултура”, след като вече съм се дипломирала. В трудовата ми книжка пише, че съм назначена на длъжност кoректор, но всъщност съм секретар на научна-популярна редакция.
Явих се на конкурс, издържах го, но на коректорското място взеха племенницата на една от коректорките, а на мен, за да не съм капо, ми предложиха другата длъжност. Приех, пукаше ми, важното бе да работя.
Издателството на прекрасно място – на площад „Славейков”, над кино „Култура”, в сградата на Комитета по печата. И на една пряка от кафенето на писателите. Точно къща на кьоше в най-добрия смисъл на този израз. В обедната почивка правя рейд из книжарниците – тази голямата между двата салона на киното винаги я зареждат първа и щом видя опашка, първо се нареждам, а после питам какво са пуснали. Винаги имаше какво. Другата е срещу трамвайната спирка и я проверявам, все нещо ще се изрови.
Така попадам на прилично зелено томче, зелено, „Белла Ахмадулина. Сны о Грузии”. Отварям на посоки и попадам на „И мы увиделись. Ты вышел из дверей. Все кончилось. Все начиналось снова. До этого не начислялось дней, как накануне рождества Христова…” Край! Тичам на касата, плащам и се върщам в издателството. Работата не е натоварена, шефката ми д-р Елена Китова е прекрасна, мога да си чета тихичко, все едно чета ръкопис от д-р Тотко Найденов.
И потъвам, и се мъча да си поема въздух от всичкото това чудище, което ме обгръща – то е ласкаво море, което в следващия миг се превръща в разгневен океан, а после в лазурна лагуна, за да те повлече като река, срещу течението на която не се и опитваш да плуваш – оставяш се и не искаш да свършва. Да, това са лични усещания, но по този начин са ми действали само Ахматова и Цветаева, когато като студентка съм ги чела на циклостил. Сега имам пред себе си книга! Достатъчно дебела, за да я чета колкото си искам. И чета, работното време свършва, аз благославям, че не съм на коректорското място, защото те се трудят до 18 ч., и разполагам с цял час да си седя сама в стаята и да гълтам стих след стих.
Това са моите стихотворения, по дяволите!
АЗ така си държа главата вирната, за да не разбере никой колко ми е мъчно, АЗ ще остана завинаги в септември, АЗ съм тази принцеса Несмеяна, на която ябълките горчат, защото го няма единствения скитник и безделник, о, МОЕТО цвете кавалер и дама изсъхна, (колко от вас знаят как се превежда „иван-да-маря”, Иван и Мара, а?), МОЯТ вик се носи над земята, защото на МЕН ми се присънват страшните сънища за загуба на приятел, МЕН Елабуга се кълне да убие, МЕН… Гълтам сълзи и възторзи, преглъщането е трудно, слава Богу, че речници в редакцията всякакви, приватизирам си руския и с моливче пиша над непознатите думи поне две-три от значенията им. И превеждам. За пръв път в живота си посягам да правя превод, просто думите се редят на български. Голяма скоба: преводът ми е несъвършен, още не зная, че трябва да спазвам точно ритъма на оригинала, с римите горе-долу ми се получава.
Обсебена съм от Белла Ахатовна. А не зная нищо за нея, освен това, дето го пише в предговора към изданието. По-късно в кафенето разпитвам, Найден Вълчев ми дава непредговорни сведения, Иван Кожухаров чете първия ми превод и ми обяснява, че тая не е като оная, сиреч има си закони в това изкуство без муза, но аз – с две думи – вече съм си намерила сестра по поезия. Много по-голяма от мен и в двата сисъла. Особено във втория. Велика! Великанска!! Недостижима!!!
Приятелите ми разбират моята обсебеност, граничеща със зависимост, научавам лични подробности и възхитата ми набъбва до степен на обожествяване. Няколко месеца ходя като сомнамбул със зеленото томче в чантата. Отказвам се от преводаческото си залитане, все пак не съм загубила здрав разум, тези стихове са непреводими, чети си ги в оригинал и тържествувай с най-бялата завист на света. Нямаше да пиша всичко това, ако историята няма продължение.
Пет години по-късно, пролетта на 1985. Аз вече съм издала първата си книга и по своя инициатива Любен Георгиев я е занесъл в Москва и я е дал на Белла Ахмадулина. Връща се и ми се обажда:
„Имам нещо специално за теб.”
Срещаме се и той ми разказва за срещата си, за моята книга, как е помагал на Ахмадулина в превода на стихотворенийцата ми и вади от чантата си българско издание на нейните стихове. „Тя нямаше в момента в дома си своя книга и затова ти праща тази, която й бях занесъл. Маргарита, толкова се зарадва на твоите стихове, че ме помоли да ти предам прегръдката й, ето прочети си какво ти е написала…”
Втора скоба: Любен беше описал срещата си подробно, една прилична част беше за отношението на Ахмадулина към моите стихове, но редактор в сп. „Пламък”, където излезе материалът на Любен под наслова „Московски срещи” или нещо подобно, той редовно описваше тези си срещи, мисля дори, че за това го и командироваха, та този редоктор, Светльо Жеков, който ми се пишеше и приятел, ама то кой ли не ми се пишеше такъв, бе съкратил подробностите с мотива „Е, хайде сега, да не е велика поетеса Маргарита, та ще пускаме тези хвалебствия за нея!”. Знам го от Любен, беше побеснял, но и от Светльо, който ми го потвърди пак със същия мотив.
Да, безпорно аз нито съм велика, нито ще стана, нито имам амбиция за това, обаче думите на Ахмадуина бяха записани на диктофон, чула съм го. Затварям скобата и се връщам към мига, в който поемам книжката. Ами, да, ръцете ми треперят, ами, да, вълнувам се, ами, да, ликувам! С ъгловати букви на титулната страница е написана датата 31 март 1985 г. и думите:
„Милой Маргарите Петковой с почтительной просьбой принять мою любовь и привет всей моей души! Белла Ахмадулина”.
Няма да превеждам автографа. Така, както все още нямам сили да посегна към преводите си на нейните стихове. Още не съм дорасла. Скъпа Белла Ахатовна, чудище, което ме научи на поезия, зная, че сега Вие четете своите стихове горе, пред Бог, който на тази дата преди 80 години Ви изпрати на земята, целувайки челото и ръката Ви, а после си Ви взе обратно.
Тази сутрин на перваза ми беще кацнало- ах! – бяло перо. Синът ми каза, че е от гълъб, но аз знам, че е от ангел.
Благодаря Ви!
Маргарита Петкова
AFISH.BG
