“Много изпращачи имаше на гарата. Когато Ана Алексеевна вече се сбогува с мъжа си и децата и до третия звънец оставаше само миг, втурнах се при нея в купето, за да сложа на багажника една от кошничките й — насмалко щеше да я забрави; и трябваше да се сбогувам. Когато там, в купето, погледите ни се срещнаха, душевните сили ни напуснаха, прегърнах я, тя притисна лице към гърдите ми и сълзи потекоха от очите й; целувайки лицето й, раменете, ръцете, мокри от сълзи — о, колко нещастни бяхме ние с нея, — аз й признах любовта си и с пареща болка в сърцето разбрах колко ненужно и нищожно, каква заблуда е било всичко, което ни пречеше да се обичаме. Разбрах, че когато обичаш, в разсъжденията си за тази любов трябва да те ръководи нещо висше, нещо по-важно от щастието или нещастието, от греха или добродетелта в техния обикновен смисъл или изобщо не трябва да разсъждаваш.
Целунах я за последен път, стиснах ръката й и се разделихме — завинаги. Влакът вече беше тръгнал. Седнах в съседното купе — то беше празно — и до първата гара седях там и плаках. После пешком се прибрах в Софино …
Докато Альохин разказваше, дъждът бе престанал и се показа слънцето. Буркин и Иван Иванич излязоха на балкона; оттук имаше прекрасен изглед към градината и реката, сега на слънцето тя блестеше като огледало. Любуваха се на изгледа и в същото време съжаляваха, че този човек с добри, умни очи, който им разказа всичко така чистосърдечно, се е въртял тук, в това грамадно имение, наистина като дявол на шиш, а не се беше занимавал с наука или с нещо друго, което да прави живота му по-приятен; и си мислеха колко ли тъжно е било лицето на младата дама, когато се е прощавал с нея в купето и е целувал лицето и раменете й. Те и двамата я бяха срещали в града, а Буркин дори се познаваше с нея и намираше, че е красива.”
1898 г. превод от руски: Венцел Райчев
AFISH.BG
