Но знайно, че тя е неподвластна на желанията ни, и както винаги е ненавременна, така и винаги е неизбежна.
Българският театър загуби един от най-виртуозните си режисьори, но българският театър спечели нестандартните и гениални режисьорски решения на Коко Азарян. Той създаде своите постановки и своите актьори. Цяло едно поколение, което ще го помни и ще предава наученото от него на своите наследници на сцената.
Последната ми среща с него беше на премиерата на стихосбирката „Дъждовете” от неговата съпруга Валентина Радинска. Аз съм редактор на тази книга и я представях пред пълната зала в Столична библиотека. Седнал в едно от сепаретата, Коко стискаше ръката ми и ми благодареше за думите, които не бяха протоколни, а искрени и съпричастни, защото Валя ми е сестра по поезия.
Смъртта вече надничаше от ъгълчето на погледа му. И ми се струва, че усетих как, държейки ръцете си, сякаш и на двамата ни се щеше да я смачкаме, да я обезсилим поне за още малко. Не зная дали тя отстъпи половин година назад. Но той успя да завърши т. нар. Триптих на Чехов – да постави „Чайка” в Театър „Българска армия”(където 20 години беше режисьор), „Три сестри” в Младежки театър „Николай Бинев”, и „Вишнева градина” в Народен театър „Иван Вазов”. Самият той се възприемаше като „дете на Чехов”, може би затова се счита от театралната критика, че „Вишнева градина” е лебедовата песен на режисьора. Споделям лични моменти, които са от изключителна важност за мен, защото обичам знаците по пътя си.
На 10.11.2009 г. преди премиерата на книгата ми „Всичко!” в НДК, Валя ми се обади и се извини от името на Коко, че той не може да присъства. Дойде сама. В суматохата не успяхме да се видим и да разменим няколко важни думи. Докато обаче тя се изказваше пред микрофона, очите ни се срещнаха под прожекторите. Видях в тях душата й, изправила гръбнак пред това, което предстоеше.
След един месец плаках със сухи очи. С тези очи ще гледам навътре в себе си постановките на Коко, такива, каквито са населили душата ми. С тези очи ще гледам на света като на едно място, където е важно да правиш нещо, което ще остане след теб.
Маргарита Петкова
А това са „10-те закона Крикор Азарян”, записани в дневника му, пазен от актьора Чочо Попйорданов и извадени на бял свят след неговата също така ненавременна смърт:
1. Бъди в мир със себе си.
2. На сцената не излизай, ако няма какво да кажеш.
3. Да си на сцената не трябва да е задължение, нито пък само възможност за изява, а преди всичко вътрешна духовна потребност.
4. На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече че всичко, което правим, е наужким. В тази игра ние сме пратеници на въображението в търсене на нещата отвъд видимото и живеем на сцената донякъде от детско любопитство, но най-вече примамени от неясния и будещ тревога и страх силует на истината. Всичко това не търпи претенциозност и лъжа.
5. Тази игра става с взаимна любов и вяра. Колкото повече любов и вяра, толкова повече творческа лудост и радост от процеса. А за това са нужни артисти, емоционално възбудими и заразителни. Актьорството не е за темерути и дебелокожи.
6. Не забравяй, че не знаеш нищо от онова, което предстои да се случи.
7. На сцената се мисли и действа, а чувствата идват сами – стига да имаш душа на артист.
8. Не ти си важен, важно е това, което правиш.
9. Да си съвременен – това значи да си необичаен и неочакван в постъпките и в реакциите си. Но това не значи да не си мотивиран и да липсва логика. И тук е разковничето: да вдигаш летвата на неочакваното до невероятност, въпреки съществуващите закони на гравитацията.
10. Това, което респектира и възторгва зрителя, е лекотата и простотата, с която артистът прави нещата.
Точно тези умения го извисяват неговите очи, защото на зрителят му е пределно ясно, че той това никога не би могъл да го постигне.
Смъртта настъпва тогава, когато публиката престане да реагира и ръкопляска, защото си мисли: „Че това и аз го мога”.
AFISH.BG
