Тя говорела няколко езика, интересувала се от поезия и изкуство и празнодумието не било интересно за жена като нея. Призванието, което търсела в този живот, открила една вечер, когато в дома й дошъл на гости Пенчо Славейков…
Недейте буди моите надежди:
те будни пак ще искат да заспят.
Че тежка зима клоните овежда,
и стволите настръхнали мълчат
като оная върволица черна…
Отвред й маха с ледени ръце
планинската виявица вечерна;
и в раните на нейното сърце
като надгробни някакви прелюдий
небето и земята й гласят…
Недейте моите надежди буди:
те будни пак ще искат да заспят.
ххх
Родих се да живея в бури –
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
„Чуй, тихий извор е дълбок!“
ми каза той – и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач и смях.
ххх
Свърши се играта,
млъкна песента.
Той и тя в душата
с звукове-цветя,
свиха и завиха
вън града сами.
Звездна нощ и тиха
светлинка ръми
над града потънал
в летен сън ленив.
Чер е скут разгънал
парка мълчалив,
дето се извива
глъхналия път —
дето мълчаливо
сенки две вървят.
AFISH.BG
